ПРИВИДЕНИЕ И така... Утринна приказка № 1 -Имало едно време едно старо царство - заразказвало отново привидението. -. В него царувал цар, който имал дванадесет дъщери. Той много ги обичал, но все пак искал да има син, който да наследи престола. Затова събрал всички мъдреци около себе си и ги запитал какво да прави. Мъдреците започнали да си чешат главите, да поглаждат дългите си бели бради и потънали в размисъл, защото въпросът никак не бил лесен. Царят заповядал най-пълно мълчане в цялата столнина на държавата си, така че нищо да не смущава мъдреците. Работата на глашатаите в онези дни била много трудна, защото вместо да бият барабаните си и да огласяват с викове царската заповед, те трябвало да обуят плъстени обувки, та да не вдигат шум и да прошепват всекиму на ухото какво е наредил царят. Глашатаите свършили добре своята работа. Никъде в града не се чувал ни най-лек човешки шум. Само птичките пеели, слънцето греело, а тук-там се прозявало по някое магаре. Но това не стигало , за да бъде измъдрено как царското семейство да се сдобие с принц и наследник. На деветия ден мъдреците отишли при царя и обявили своето безсилие. Тогава той, мъдър владетел, не ги наказал, а отново извикал своите глашатаи. Наредил им да обявят по всичките краища на света, че е готов да даде която и да е от своите красиви дъщери томува, който може да поднесе разгадка на въпроса - как? царството да се сдобие с наследник. В престолния град се заточили върволици от най-различни умници, стари и млади, жени и мъже, които искали да дадат съвет на царя. Тука ти може би ще попиташ - защо им е на жените принцеса? Отговорът е - не принцеса им трябвала, а приз, признание за умността им. Това е човешката суета - и мъжка, и женска. Дните минавали. Царят изслушвал безброй съвети всеки ден от сутрин до мрак. Кои умни, кои глупави, кои още по-глупави. Никой от тях не помогнал. Това царство било богато и силно. Затова много съседни и далечни владетели на други царства искали да живеят в мир и сговор с него. Те също впрегнали своите мъдреци в размисъл, а каквото те намислели, владетелите пращали синовете си да го предадат на царя с дванайсетте дъщери. На него много от съветите му се стрували разумни, а пък и дъщерите му били запленени една след друга от чуждоземните принцове. Така че не след дълго единадесет от момичетата се задомили в различни краища на света с някой принц, който донесъл на баща им разумен на пръв поглед съвет. Останала само най-малката царска дъщеря, красива и нежна като пролетна роса, умна и добра като самата есен, която храни всички ни. Тя не харесвала никой принц и й било трудно да се съгласи, че трябва да стане жена на първия, чийто съвет заинтригува баща й. Така че една сутрин тя влязла в тронната зала, облегнала се на лявата златна лъвска лапа, която крепяла царския трон и казала на баща си: - Тате, така и така само аз ти останах за дете, мигар ще ме дадеш на първия, чийто думи и съвети ти се сторят смислени? Не е ли по-добре първо да провериш казаното, а после да ме даваш? Аз съм ти последната принцеса. - Така да бъде. - почесал под короната беловласата си вече глава царят, царицата закимала и се усмихнала над ръкоделието си, а около очите й се сгънали стотици добри бръчици. Върволиците все така се точели и все така ничий съвет не помагал. На най-малката принцеса дотегнали ухажванията на принцове и велможи, пристигнали в царството на баща й да му дават акъл. Всеки ден тя собственоръчно оседлавала своя кон Светулка, яхвала го и дълго се губела из зелените планини. Веднъж пак така яздела без посока, когато Светулка се подплашил от една яребица, хвръкнала изневиделица изпод копитата му. Той се изправил на задните си крака, изцвилил, спънал се и паднал. Принцесата се ударила лошо о един остър камък и я обгърнал мрак. Свестила се в една странна къща. Тя била сглобена от половинки дървета сцепени надлъж. През зирките влизали светли лъчи. Слънцето влизало и през прозореца. Той нямал стъкла, но бил снабден със здрави дървени капаци, сега отворени. Светулка стоял наблизо, до стената в стаята, и хрупал сено. Левият му преден крак бил превързан, но не изглеждало да се мъчи. Като видял, че стопанката му го гледа, тихо изпръхтял за поздрав. Принцесата нямала повече сили. В главата й всичко се завъртяло, тя затворила очи и заспала. Събудила се когато вече било тъмно. В огнището алено попуквали дебели цепеници. На края на одъра до краката й спял червен петел, мушнал глава под крилото си. До нея на столче седял някой и я гледал. - Събуди ли се? - попитал млад глас. - Толкова дълго спиш.. - Здравей. Какво точно е станало? - казала принцесата. - Ами намерих те при дерето. Твоят кон си беше оплел юздата в една драка и не можеше да се отмести, а ти лежеше с ей тази голяма цицина на главата си и едва дишаше. За да не стъпи върху тялото ти, конят беше вдигнал копито нагоре, но един трън от драката се беше забил дълбоко в крака му. Така ви намерих. - А ти кой си? - събрала душа принцесата. - Павел. Тука живея и събирам светлината от света - билки, приказки и ветрове. Ами ти? Как се казваш? - Бюла. - Добре. Почини си сега. Утре, като се събудиш, ще приказваме. Принцеса Бюла затворила отново очи. Върху клепачите й сякаш тежали воденични камъни. Откъм огнището щирел щурец, огънят попуквал, а Светулка тихо изпръхтял, като да й казвал: "Спи спокойно, приятелко." - Тука вече и Тони спеше - казало привидението. - Нищо, разкажи ми приказката докрай - помолил старецът. - Добре - отвърнало привидението, - но понеже си възрастен човек може би знаеш, че не винаги нещата стават като в приказките. В тази обаче, става следното : Край на утринната приказка за стар човек и за който я чете На сутринта Бюла се събудила от тичащите трели на косова песен. Отвръщала им свирка. Звуците й се шегували с мелодията на коса, подскачали и се късали в тънък насмех. Косът се ядосвал все повече и повече и вече крещял, но свирката меко го успокоила, докато двамата запели заедно. Бюла не била чувала нищо по-прекрасно до сега. Станала и тихо пристъпила към вратата, да не уплаши пилето и свиреца. Но косът я усетил, свирнал стреснато и отлетял. Момъкът отлепил свирката от устните си, обърнал глава към нея и се усмихнал. - Добро утро, Бюла. - Добро утро - преглътнала тя. - Ела, хапни ягоди, на роса ги брах. Сочни са и дъхави от вчерашното слънце. И мляко пийни - усмивката на Павел светела като днешното слънце. Така заживели двамата, като никой за нищо не питал. На Павел му стигали звездните зрънца в очите на Бюла, а на нея - слънцето в гласа и в ръцете му. Двамата заедно гледали градинката пред дървената къща, хранели петела с четирите му кокошки и събирали дърва в гората. Светулка ходел като куче след тях, а кучето Петър си им било куче. Минали месеци, почти година. Царят, бащата на Бюла, бил раздвоен. Дали да мисли за изчезналото си дете, или да се терзае , че като принцесата я няма, никой не ще му открие как да се сдобие с принц, наследник на трона. Грижи, грижи... А Бюла и Павел чакали рожба. И един ден дочакали. Бюла родила син. Той бил силен, чернокос и красив. Петелът го клъвнал лекичко по челото, хвръкнал на комина и огласил света с радостната вест. Бюла разбрала, че не може повече да таи коя е. Казала на Павел, че баща й е цар. Той я прегърнал и се умислил. Накрая казал: - Обичам те. Каквато и да си. След няколко дни , когато детето и Бюла закрепнали, Павел впрегнал Светулка в каруцата и заедно отишли при царя. Той силно се изненадал и още по-силно се зарадвал. Царицата също била много щастлива. Тя отдавна била много стара, за да роди наследник на царството. Тъй като единадесет от дъщерите им се задомили в различни царства и били погълнати от грижите, радостите и задълженията си там, а най-малката царска дъщеря изчезнала без вест, царицата била потънала в униние до сега. Но ето, че нещата вече били съвсем наред. Наследникът на царството ритал сред небесносините си пелени и се усмихнал за пръв път. -Това е приказката, както бих я разказало на Тони - казало привидението и се превърнало в синьо яйце, от което се излюпило бяло врабче с пура в човката. То издухвало димни кръгчета и намигало глупаво под очилата с дебели стъкла, които едва се крепяли пред очите му, поради липсата на уши. Правело така от смущение. - Хубава беше - въздъхнал дядото. - Наистина, като че бях за кратко отново дете. - Не те ли отегчих? Не беше ли глупава? - привидението изплюло пурата, тя изчезнала, а на масата отново стояла бялата вазичка с игликите. - Всяка приказка е по малко глупава и по малко умна, както всичко. Зависи откъде ще се погледне. На мене ми хареса. - Ами благодаря. Нали знаеш, ново амплоа, след четиристотин години плашене... Но и на мене ми харесва. Когато плашех, хората само пищяха. А сега си поговорих с Тони и после, когато й разказвах приказка... Беше ми забавно. ... А сега - привидението се превърнало в голяма прозявка - лек ти ден. Отивам да спя. То се изсулило като тънък ванилов аромат покрай електрическата крушка на тавана и изчезнало. През този ден старият човек се чувствал не чак толкова стар, колкото през вчерашния.. (може би следва, може би - не) :)