... на съботната приказка за... ПРИВИДЕНИЕ Нощно приключение № 1 - Снощи отидох на работа малко късно, защото се успах - казало привидението. - Ти вече беше заспал. Летях през града и се чудех какво да правя. Почти всички прозорци бяха тъмни и затворени. Погледах и послушах тук-там. Точно зад голямата градска градина има един квартал от пететажни къщи. В най-крайната от тях, досами гората, клоните на дърветата влизат почти в прозорците. Там открих едно малко момиченце. То седеше в тъмното, въздишаше много тихо и прегръщаше една кафява плюшена мишка. Нямаше да го чуя, ако не бях влетяло случайно точно там. Момиченцето не ме забеляза и , за да не го уплаша (въпреки, че се изкушавах), аз се скрих на най-горния рафт на шкафа. По едно време детето се разплака, стана и хвърли мишката върху шкафа. Разбрах, че това е удобен момент за започване на разговор. Приех формата на играчката, застанах на ръба на шкафа и се прокашлях. Момичето вдигна очи към мене, ококори се и сви устничките си като за "о", но не издаде звук. - Какво си ме зяпнала, хвърлячка такава - казах обидено аз. - Обзалагам се, че си си глътнала езика и не можеш да си кажеш името даже! Тя мълчеше. - Ето, видя ли, че не можеш? Забравила си е името, ха-ха! - изцвъртях аз и се потупах по коремчето. - Не е вярно! - звънна момиченцето. - Казвам се Тони Петрова Минкова, видя ли, че си го знам? - Аз пък се казвам Мишо. - опитах. - Не се казваш. Аз съм те нарекла Живко - каза Тони, а аз много се зарадвах, че не забеляза малката ми хитрост, с която успях да разбера имената. - Ти може да си ме нарекла, ама майка ми мишка ми казваше Мишо. А пък аз съм свикнал да слушам майка си, не като тебе. - И аз я слушам. - Тони отново заплака.. Изглежда бях сгрешил нещо. - Добре, де, какво толкова има за плачене сега . Ето, не ти се сърдя - изписках аз и скочих в скута й. После избърсах с лапичка сълзичките и я погъделичках с мустак. - Хем голямо момиче си. - Да, ама мама я няма. И тате го няма. Обадиха се по телефона и казаха нещо, а мама като скочи, обу се и каза, че отива в болницата, защото татко е там и нищо му няма. И каза, че ще ме заключи и ще остави ключа на леля Тинка от втория етаж и тя ще ме сложи да спя и ще ми се обади по телефона. Ама нито ми се обади, нито леля Тинка дойде и си останахме само ти и аз - задъха се накрая Тони и аха да заплаче пак. - А ти ме хвърляш - престорих се на обиден. - Нищо де, като знам каква е работата... Знаеш ли цифрите? - Не. - Ами къде записват мама и татко телефонните номера? - Чакай - скочи момиченцето и донесе една голяма синя тетрадка. - Ето тука. - Я да видим сега, разлиствай, Тинка... Тинка... а, ето я. Хайде да отидем при телефона и внимавай да не изгубиш страницата. Тони ме грабна, мушна ме в тетрадката да пазя страницата и отидохме. - Хайде, сега вдигни слушалката, дай ми я да я държа, а аз ще ти казвам кое копче да натиснеш. Ето, натисни това, то е "седем"... Така набрахме целия номер. Оттатък казаха "ало" и аз предадох слушалката. За да чувам всичко, което се говори, бях пъхнал едно от дългите си мустачета между ухото на Тони и слушалката. - Ало, лельо Тинке, защо не идваш? От разговора стана ясно, че леля Тинка нищо не знае за никакъв ключ. Тя се върнала късно от работа, а майката на Тони сигурно е пъхнала ключа под изтривалката, защото оттам стърчало някакво листче. Леля Тинка не проверила , защото била много изморена, но сега щяла да види, а Тони да почака малко. Зачакахме на телефона и след минутка съседката се обади и каза, че намерила ключа , бележката и че идва. Тогава аз скочих отново върху шкафа. Когато леля Тинка отключи, завари малкото момиченце да протяга ръчички към най-горния рафт и да моли мишока си да дойде при него. Тя се усмихна, вдигна Тони на ръце и й помогна да достигне плюшената играчка. По това време аз вече бях изскочило невидимо и гледах през прозореца как съседката прегръща детето и го хвали колко е умно, че й се е обадило по телефона. Не искаше и да чуе, че мишката играчка му е помогнала. После отлетях към болницата, за да видя какво става там. На стената в дома на Тони бях видяло снимка на жена и мъж с млади очи, така че знаех кого да търся. Обиколих всички прозорци на болницата. В стаите мърмореха, похъркваха или тихо охкаха болни хора. Най-после стигнах до партера. Там, в една стая, в която слабо светеше малка лампичка, на единственото легло лежеше някой. Беше така увит и осукан в бинтове, жички и маркучета, че нищо не се виждаше от него. Аз се пъхнах под превръзките на горкото му лице и ох, колко зле беше той, таткото на Тони. .. Заслушах се. Сърцето му несигурно, пресекливо туптеше. Вратата се отвори и жената от снимката влезе. Тя плачеше. Дойде до леглото, седна на белия стол и се загледа в мъжа си. След нея влезе някакъв доктор с мустаци и уморени очи, който каза безсмислено: - Няма да ви чуе. Но за вас самата не е добре така да се разстройвате. - Докторе, ще се оправи ли? Докторе... - жената заплака още повече. - Нищо, нищо, хайде, излезте сега - мърмореше лекарят, а очите му шареха по тревожно мигащите уреди около болничното легло. Тогава аз разбрах, че трябва да бързам, много да бързам. Мушнах се в главата на болния мъж и започнах да гъделичкам мозъка му, като отварях чекмедженцата, в които бяха скрити неговите спомени. Бащата на Тони видя родителите си, очите им, които го милваха... ... видя жена си, както когато я беше срещнал за първи път.... ... снежните върхове, от които обичаше да се спуща със ските си... ...приятелите си, брат си, кучето си, което се беше изгубило още когато е бил малко момче... После зад очите му се ройна вихрушка от звездички, а когато се разсеяха, там остана образът на малкото му момиченце. То търкаляше колело с една къса пръчка, тичаше след него и се смееше. Едната връзка на обувката му беше развързана и можеше да се спъне... Мъжът се опита да извика детето си, да го предупреди... нищо не се получи. Тогава аз настъпих спомена по рошавата опашка. Задърпах ушите и мустаците му . Ритнах го! Споменът се разбуя, стана ярък и жив. Мъжът смръщи болезнено вежди, пое колебливо дъх и каза ясно: - Тони, внимавай! Тони, ще паднеш... връзката на обувката ти... И се събуди. Сърцето му заби по-уверено. Уредите над леглото му се успокоиха. Докторът не можеше да повярва на очите си, провери още веднъж всичко и отвори вратата, за да извика жената, а аз отлетях. Цялото ми енергийно тяло така ме сърбеше от спомените на болния човек, че за миг се почудих дали не съм станало материално, ха-ха! Когато стигнах отново прозореца на Тони, видях как тя лежи в креватчето си, гушка своята мишка и я уговаря да каже нещо пак. Леля Тинка седеше в кухнята и пиеше кафе, защото беше решила да остане будна, докато съседката се прибере. Аз се върнах при момиченцето и се мушнах незабелязано в играчката. Казах на Тони , че съм мълчал, защото с магия съм се пренесъл в болницата, където са родителите й. После я успокоих, че татко й ще оздравее, а за да заспи й разказах приказка. Това е. - Може ли да я повториш? - несмело помолил старецът. - Толкова отдавна беше, когато за последен път съм слушал приказка за сън. А така хубаво разказваш. - Добре - съгласило се привидението, - но това ще бъде утринна приказка, за тебе. (следва)