Торба съм, пълна с месо и кости, с кръв, пот и сълзи, с желания и видения. За миг се завъртам във въздуха, дишам, сърцето ми бие, умът ми сияе, земята изведнъж се разтваря и аз потъвам. В ефимерния ми гръбнак два вечни потока слизат и се изкачват. В недрата ми един мъж и една жена се прегръщат. Обичат се и се мразят, борят се. Мъжът, недоволен, вика: ..."аз съм масурът, искам да разкъсам платното и да изскоча от стана на нуждата. Да отхвърля законите, да смажа телата, да победя смъртта. Аз съм Семето!" А другият, дълбок и омайващ глас - женският - спокоен и сигурен отговаря: "Седя върху пръстта, кръстосала крака, пускам корените си дълбоко в гробовете, неподвижна поемам семето и го храня. Цяла съм мляко и нужда. И копнея да се върна назад, да сляза в животното, да сляза още по-надолу - в дървото, в корените и пръстта, да не помръдвам. Държа здраво духа, потискам го, не го оставям да лети; мразя пламъка, който се надига. Аз съм Утробата". Вслушвам се в техните гласове; и двата са мои, радвам им се, не се отказвам нито от единия, нито от другия. Танц на моите сетива е сърцето ми. Антитанц, танц, отричащ моите пет сетива е сърцето ми. ........... Тече моето сърце. Не търся началото и края на света. Следвам страшния му пулс и вървя.