Палиш си цигарата с емоции, гориш ги, толкова много са, че с пълни шепи хвърляш в казана на чувствата, докато изведнъж, по средата на зимата, останеш без огън. И ти стане едно студе-е-ено. Едно самотно и тихо. Страшно дори. Навън бялата обездвиженост попива остатъците от есенни шумове. Ехото става лепкаво и горчиво и се самопоглъща. Напрягаш слух да доловиш познатото хрущене на снега под подметките му...Нищо. Нито човек, нито куче минават под прозореца ти. Отваряш дебелия разръфан тефтер, в който не си писала не знам откога... и се зачиташ в първите срещи, в премълчаната нежност и изпуснатите без каишки усмивки, нервно изписани със забързан, неравноделен почерк. Сякаш пак оживяваш. Недогоряла съчка изпуква в огнището. Поглеждаш празните страници по-нататък и скъсваш няколко. Хвърляш ги на въглените. Протяга се огнен език, жаден за още. Скъсваш му. После пак. Късаш и хвърляш, късаш и хвърляш...Опияняваш се от горенето и се стопляш. За миг пак си влюбена... В огън от спомени.