Коледа Ева се протегна и разтърка очи. Погледна сънено през прозореца и видя една хубава слънчева зима. Усмихна се и се сети какъв прекрасен ден ще бъде днешния – Коледа. Една прекрасна бяла Коледа. Намести пухкавата си розова възглавница и потъна в леглото отново. Обичаше да се излежава дълго и да си прави планове за деня. Утрините бяха любимата й част от деня. Замисли се какво ще си облече, как ще фризира дългите си черни коси, ами маникюра, какъв лак ще подхожда, ако си сложи онази тъмносиня рокля. Или не, по-добре да бъде с новите си ботуши, с някоя хубава къса пола, но не прекалено официална. Не искаше приятелките й да си мислят, че е отделила толкова време на себе си. Веднага щяха да я нарекат суетна фукла. Или със сигурност поне щяха да си го помислят. Но тя искаше да бъде хубава. Настроението й беше на висота. Денят е чудесен, мислеше си Ева, докато обуваше топлите си пантофи. Стана, отиде до уредбата и се замисли за миг каква музика ще подхожда на този прадзничен ден. Може би Pulp са прекалено меланхолични, дали да не си пусне добрите стари U2 или не, по-добре да бъдат INXS, те създават настроение. Нагласи уредбата на една от любимите й песни Devile Inside и с танцова стъпка се запъти към банята. Съблече се гола и влезна под топлата струя на душа. Страхотно е – мислеше си Ева, докато съпунисваше тялото си. След като се изкъпа и си направи маска на косата, излезна от банята и сложи кафеварката на печката. Едно кафе ще ми дойде много добре, искам да бъда пълна с енергия днес, мислеше си тя. Докато чакаше кафето да заври, телефона звънна и тя развеселена го вдигна: - Алооо! – - Ева, миличка, Честита Коледа! Пожелай си нещо бързо и аз ще се помоля то да се сбъдне! - О, Мони, Честита Коледа и на теб! Ти си срахотна и аз ти желая всичко прекрасно и понеже знам какво искаш най-много, вече се моля за него. - Ева, кажи мислиш ли, че на купона на Нова Година Той ще бъде там? Така мечтая д го видя... - Трябва да бъде, Мони.. Ще го уредим, мила. Само бъди весела. Днес е чудесен ден и трябва да сме щастливи. - О, Ева! Ти толкова обичаш Коледа, че празничното ти настроение заразява всички ни. - Така и трябва да бъде, миличка. Днес не искам да си тъжна, макар и толкова влюбена, всичко ще бъде както искаш, Той ще бъде там, а дотогава ние няма да увесваме носове, нали? - Да, благодаря ти, че си такава, каквато си, Ева. Ще се видиме на обяда у Еми. Направила е страхотна пуйка и ни чака с нетърпение. - Сигурна съм, че ще бъде много вкусно. Еми е невероятна готвачка. В 12 часа, нали? - Да, тогава до 12, Евче! Чао! - Чао, чао! Леле, кафето! Ева се затича към кухнята и с радост откри, че кафето тъкмо е завряло. Всичко ми е като по вода днес – мислеше си тя. Сипа си една двойна доза, запали си цигара и се запъти към стаята си. Рокля или пола...може би по-обре онази черната пола с черното поло...или е прекалено тъжно. Но кой е измислил това, че черното навява тъга, семпло и шик – да, но тъга – в никакъв случай! Ще бъда в черно, само чорапогащника ми ще бъде много тъмно сив и ще съм неотразима. А сега е време за ноктите ми. Ева остави цигарата си в пепелника и започна да почиства стария лак от ноктите си. Ще си направя френски маникюр – продължаваше да крои планове тя. – Една хубава бяла линия, а отгоре за блясък ще си сложа от онзи прекрасен лак с цвят на слонова кост, който мамето ми подари. Колко е часа? 10.05, хм, нямам много време. След като лакира ноктите си, Ева запали втора цигара и зачака лака да изсъхне. Заслуша се в песента на Inxs – `Couse we all have wings, but some of us, don`t know why…и за миг настроението й се помрачи, сякаш си спомни нещо неприятно и тъжно. Не, днес никакви лоши мисли, дечко! – каза си и погледна ръцете си. Лакът беше сух и ноктите й блестяха. Време беше за косата. Започна да я суши с сешоара, като лекичко подвиваше краищата и със специална четка. След като се погледна в огледалото и кимна одобрително, започна леко да подчертава веждите си с молив. Парфюм, непременно да си сложа парфюм – каза си тя и се запъти към шкафчето с парфюми. Избра си един с леко и ненатрапчиво ухание, който смяташе, че много й подхожда.Още нещо, имаше още нещо, което исках да направя. Тя застана пред огледалото по красиво сатенено бельо и се загледа. Имаше хубава бяла кожа, приятно закръглени бедра, тънка талия и стегнат корем, бюста й не беше голям, но красив, а раменете изваяни. Заледа се в тънката си издължена шия и тогава се сети. Да, за малко да забрави да си сложи нежното златно синджирче с тюркоазения камък, който й беше подарък от родителите й по случай 20-тия й рожден ден. След като красивият камък вече блестеше на врата й, Ева доволно започна да се облича под звуците на “Elegantly Wasted”. 11 часа минаваше. Ева обу ботушите си и отново се загледа в огледалото. Със задоволство откри, че е красива и че черното й стои чудесно на бялата кожа и зелените очи. В 12 часа трябваше да бъде при Еми, където се събираше с любимите си приятелки Моника и Дени всеки обед на Коледа от няколко години вече. Това беше се превърнало в обичай, който не нарушаваше нито една от тях, нещо, което си беше само тяхно и никога не идваха други хора. Те много държаха на този ден, на този обяд, на който си казваха толкова неща, които обикновено не разкриваха през годината една на друга. Можеше да се каже, че всяка една от тях чакаше с нетърпение този специален ден и за нищо на света не го пропускаше. Ева отиде в стаята си, взе чантата си, като преди това провери дали е взела достатъчно цигари, след това изключи уредбата и хвърли един последен поглед в огледалото. Почисти един досаден косъм от черното си палто и оправи един немирен кичур от косата си. Вече можеше да тръгва. Затвори вратата след себе си и се качи в асансьора. Докато слизаше надолу се замисли какво да купи на приятелките си за Коледа. Всяка година те си правеха малки подаръци. Ева не беше им купила още нищо, но смяташе сега да поправи тази своя грешка. Ще им взема по нещо от магазина за сувенири на ъгъла – помисли си тя и усмихната излезна на улицата. Беше заледено и се пързаляше, но тя със своите нови ботуши не можеше да почувства ни лед, ни студ. Беше дала почти цялата си заплата за тях, но пък си струваше. Ева вдиша дълбоко от студения въздух и си помисли как всичко се превръща в празник за душата, когато човек се чувства щастлив. А тя беше щастлива, просто така, без видима причина, на душата й беше леко и нито студа навън, нито поледицата, нито каквото и да било – мислеше си тя – могат да развалят настроението ми. Вървеше по улицата между два блока и се чудеше какво да избере на Мони, която беше най-близката й приятелка. Реши, че когато влезне в магазина за сувенири ще избере нещо подходящо, но така, че никоя от приятелките й да не се почунства пренебрегната. Как само щеше да им разказва за момчето, с което се запозна преди месец в един клуб, за страстните им срещи, за трепета, с който чакаше петъците. Колко приятни бяха за нея тези срещи с приятелките й, които понесена във вихъра на живота, виждаше все по-рядко. Ева си затананика една песен и почти стигайки до магазина, чу стон. Не се обърна. Продължи забързана. Какво значение имаше, наближаваше 11.30 часа и тя нямаше никакво намерение да закъснява. - Моля ви, моля ви. Някой минава, нали? Помогнете ми. – някой викаше и плачеше зад гърба й. Ева се обърна и видя една стара жена около 80 годишна може би, коята се държеше за парапета на магазина, от който излизаше. Женицата стискаше един хляб и имаше нещо в риданията й, което би накарало и най-каменното сърце да потръпне. - Моля ви, аз съм сляпа! Помогнете ми да премина. Живея отсреща, моля ви, спрете, добри хора, не ме оставяйте! – плачеше жената. - Добре, разбира се. – Ева хвана старата жена под мишница и я поведе. - Красиво момиче, Бог да ви благослови, детето ми. Едва ви виждам, но вие сте красива. И имате добро сърце. Благодаря ви. - Но моля ви, аз... – Ева не знаеше какво да каже. Не намираше думи. Старата жена продължаваше да плаче. Ева забеляза, че бе толкова крехка и немощна. Изглеждаше толкова малка, че можеше да я вдигне на ръце. Сигурно беше лека като перце. - Мило дете, нямаме си никой. Нямаме си нищо. Съпругът ми лежи парализиран. Аз не виждам от години. Нямам пари да си оперирам очите. Искат ми 300лв. за това. Толкова много пари, толкова много...Ние сме сами. Децата ни починаха. Нямаме внуци. Самички сме на този свят, Господиии... – старата жена се разрида неудържимо. - Аз не знам какво да кажа...Аз... – Ева беше онемяла. Когато човек се сблъска със Скръбта, думите остават увиснали във въздуха, ако въобще бъдат открити. Каквото и да има зад радостта и удоволствието, едва ли може да бъде открито, но зад Скръбта и болката има само скръб и болка, нищо друго. - Мило момиче, какво би могло да кажеш детето ми, аз нямам нищо, ние ... загубихме всичко. Но сега имаме хляб. Днес е Коледа, нали? Нали? - Какво казвате? Моля?... - Попитах Коледа днес ли е или утре? - О, да, днес е, днес е, да. – Ева беше сломена. Трябваше да тръгва, но не знаеше как да продължи сега. Мъка заля сърцето й. Остана няма и невиждаща. Сълзи бликнаха в очите й, но тя ги преглътна. Имаше нещо толкова благородно в тази стара, покрита с бръчки незряща женица. Имаше толкова самота, болка и тъга изписана на доброто й лица. Това беше едно от онези рядко срещани лица, които въпреки ударите на живота, бяха останали Хора в сърцата си и злоба, нито завист, бяха изтрили благородството от лицето й. Само безгранична болка... - Коледа...Значи е днес... Купих хлебец и сега ще празнуваме. Ние това ядеме. Понякога, когато имаме пари, взимам и кисело мляко, но днес не...поне хляб имаме. Ева мълчеше. И проклинаше себе си, че няма какво да каже, че не намира една блага дума за тази смела женица, чиято ръка стискаше. Какво да каже? Какво да направи? Почувства се така ужасно в хубавите нови дрехи, в лъскавото си палто и шикозните ботуши. Искаше й се да бъде семпла и парфюмът й да се е изпарил, златото й да е скрито и косите мръсни, а не така приятно уханни. Искаше й се да я няма. Старата жена не виждаше добре, но сигурно е успяла да види колко нагласена е и да усети как ухае. Господи, какво да сторя? – питаше се отчаяно Ева, съвсем забравила за обяда с приятелките, за щастието, което изпитваше само допреди минути, за Коледата, сякаш това е било така отдавна... - Детето ми, така искам да умра...Защо да живея, защо...За кого да се мъча...Искам да се отровя, но мъжът ми кой ще гледа, време е вече, ще се отровя и да се свърши вече... - Но как, моля ви, недейте, не говорете така, не бива – Ева се чувстваше ужасно глупаво. Какво ли знам аз? – запита се тя. – Какво ли познавам от живота, от мъката на тая жена. - Стигнахме, детето ми. Тук живея. Благодаря, че ми помогнахте. Бог да ви благослови. Вие сте добро момиче, Бог ще ви даде радост, не се натъжавайте за мен, старата...аз съм свършена вече...Благодаря... – старата жена хвана ръката на Ева и я целуна, след което куцукайки изчезна в тъмният вход на блока. Ева стоеше втернеча там, където се изгуби сянката на старата жена. Беше вцепенена и празна. Изведнъж почувства адски студ и разтреперана извади цигара от чантата си и запали. Поседя няколко минути така навън, пушейки и после сякаш инстинктивно погледна часовника си. Беше 11.50. Бавно тръгна без да знае накъде върви. Сети се как старата жена целуна ръката и и потръпна. Господи, аз не й казах нищичко. Нищичко не я попитах, а тя ми разтвори сърцето си. Дали това не беше зов за помощ? А аз бях няма и ...Тя целуна мойта ръка. А не трябваше ли аз...на тази мъдра, изстискана от живота жена, без повече сили и смелост, без повече живец, смазана и празна, тъжна и самотна...Ако й бях дала пари, дали щеше да ги вземе, дали да не я потърся къде живее, дали да не опитам...Ами ако я засегна, ако я нараня повече...О, Господи, какво да правя? Аз съм лоша, лоша като всички...Егоистична и себична, цяла сутрин се глася, а има хора, които НЕ ЗНАЯТ, че днес е Коледа, не могат да го почувстват...Боже!... Ева вървеше, потънала в мисли, в самообвинения и упреци, отвратена от себе си, от бездушието си, ранена от живота, сякаш едва сега беше срещнала една ужасяваща, извратена, гротескна истина...Беше толкова потресена, сякаш току-що бе открила, че всичките цветя в градината на живота й са мъртви...Погнусена от себе си и от хорското вдобичаване. Вдигна глава и видя, че се е озовала пред входа си. Не знаеше как и кога е стигнала дотук, някак инстинктивно, както ранено животно бяга към хралупата си. Но почуства спокойствие от мисълта, че ще се свре на топло в дупката си. Отключи вратата на апартамента си, събу ботушите си и ги захвърли с отвращение. Бавно съблече палтото си и по навик погледна големия часовник на стената пред себе си. Минаваше 12.30 часа. Влезна в стаята си. Огледа всичко наоколо, сякаш й беше непознато. Телефонът звънеше. Ева не го вдигна. Втренчи поглед в леглото си, а после полека седна на него, закри с шепи лицето си и тихо зарида. Телефонът продължаваше да звъни. 14.01.2000г.