Тези дни ми се случи нещо много приятно - намерих си стихосбирка на един от любимите ми поети - Байрон. Преди това бях чел романите в стихове "Чайлд Харолд" и "Дон Жуан", драмата "Манфред" и отделни стихове в разни антологии, но се оказа, че има и стихосбирка - издадена от "Народна култура" през 1968. Много обичам Байлон, особено "Манфред". Според мен именно там най-ярко изпъква онзи "байронов" тип герой, за който толкова се говори по-късно - човек, научил много неща за живота, много тайни, недостъпни за другите, и който търси забрава, но не може да я намери. И как да я намери? Как човек да се освободи от кошмарите си? Тези въпроси винаги много са ме вълнували. Според мен дори и религията не може да им даде задоволителен отговор. Ако животът ти и без това е Ад - какво от това, че ще отидеш в Ада? А ако отидеш в Рая - как ще се освобидиш от мислите си, от терзанията си, как ще намериш забрава? Не е ли по-логично Адът да отиде заедно с теб в Рая? ( Аз не мисля, че има начин човек да отнесе някъде мислите си със себе си, било то в Ада или Рая, и че смъртта носи забрава, но това е тема на друг разговор). И ето, като разтворих стихосбирката, открих тази тема, погледната под малко по-друг ъгъл, в едно прекрасно стихотворение, което публикувам по-долу, за да му се насладите и да помислите върху него. Обърнете внимание колко е съвършено - просто няма какво да се добави към него. И предизвикващо... ДЖОРДЖ ГОРДЪН БАЙРОН ЕВТАНАЗИЯ (превод Цветан Стоянов) Щом времето най-после ме оттласне в съня, със който мъртвите люлей, забрава, разпери криле безгласни, над смъртния ми одър ти повей! Да няма там наследник, ни приятел, ни радост, ни приведен в мъка гроб, ни някаква жена с коса развята да чувства или разиграва скръб. А тихичко в земята да си ида без речи и без траурни цветя, доволство ничие да не обидя, със сълзи никого да не смутя. И само любовта, глава склонила, ако въздишките ненужни спре, да би могла да вдъхне сетна сила и в себе си, и в този, който мре. Чудесно би било душа, до края да виждам само твоя ясен лик! Дори самата болка във омая на теб да се усмихне тоя миг! Но не!... Ще се отдръпне красотата като дъха на уморен бегач. Поиска ли, разплаква се жената, но след смъртта се губи този плач. Тогава нека всички ме оставят сам да умра, тъй както сам живях! Страх от смъртта мнозина не познават, защо и аз не бъда като тях? И все пак да вървя и да загина там, дето всички трябва да вървят, за нищото отново да замина, да бил съм аз, преди да ме родят!... Уви, ако в живота си отсъдиш трохите щастие сред скръб-море, знай- както и да си или да бъдеш, то никак да не си, е най-добре! 1812 .................................................................