Ами веднага след като ти написах последното съобщение, започнаха проблемите с Интернет, така че не можах да пратя нищо. Днес ще опитам отново, а междувременно, ще ти пусна анонс тука. Бъди благословена:) "Хаотична поема" На една снимка, върху която видях момиче, което беше символ на всичко това… 1. Като луната са безумни очите ти, косите ти са разпиляни като слама… По пътя ти - факли и рози, клавиши… …и траурна процесия, и ти - начело. Галоп под арката на новия живот… Едно момиче, застанало на покрива на бял небостъргач захвърля своята посредственост, като конфети, или позиви… Накрая тя се хвърля, ала вместо смърт, намира макове… 2. Мехури някакви, като очи се вглеждат тъпо в мен от локвите… Зебло,чувал и пясък,без ковчег… Прераждане без секс. Усещане за път. И ласки. Нежен стон… И миг затишие, а после гърмят тромбоните, фаготите и флейтите… И виждам свойто минало,възседнало свиня,- прокъсано,разголено и младо - доколко е благонадеждно то? Подхвърляха му кокали и рози, и стотинки. Шкембето му го няма, но в мозъкът му се заражда друг корем- досаден,лигав,хлъзгав… Душата му се превърнала на член! 3. Вървя си през квадратите,подскачайки, следвам пътя на своя кон. А хоризонтът ми дали е чист, или на края на шахматите ме чака глупав тухлен зид, или банален царски трон? 4. Дали заради липсата на информация изпадам пак на кръстопът и вместо да разчитам на съдбата знаците подлагам под главата си съня? Е, добре! Облечен във черно със томче на Сартър под мишница тръгвам… Ще гледам кози. Ще живея естествено - без сцена и без пари. Със смокини и библия, може би със жена… Кой ли пък ще ме вземе, с тези миришещи мои лайна? Но нима вашите не вонят?! Жалко! Тогава няма за какво да говорим. Плюя на религията. Интересува ме изтока. Полюсите… Магнитите… 5.Закъде съм тръгнал? Кой ли ме слуша? За какво пиша и защо пуша? Та това е безсилие - аз пиша това, което не мога да изкрещя… Иначе си говоря със тоя със оня за дъжда,за секса,за цигарите,спина, за последния филм в лятното кино… Е,тогава? Какво ми остава? Смърт, или цветя и забрава… Баста! Думите не решават нищо. Приятелите остават винаги верни. Момичетата - винаги не! Аз няма да променя света. Е? Остава ми примирението и бавния коридор, по който вървя, докато изляза на открито,- там, пред дулата на пушките. Те ще убият душата ми, след това и мене… Ала последната ми дума ще бъде хубава, като усмивка и танц върху жарава… Накрая преди да излетят безкраки бели гълъби от дупките в гърдите ми, ще кажа само: -Обичам ви!