В Деспина човек може да стигне по два начина – плавайки с кораб или яздейки камила. Градът показва едно лице на странника пристигащ по суша, и друго на този, който приближава откъм морето. Когато камиларят съзре в далечината островърхите покриви на небостъргачите, силуета на телевизионната кула, ветропоказателите и димящите комини той си мисли за кораб. Той знае че това е град, но предпочита да си представи че това е морски съд който ще го отнесе далеч от пясъка на пустинята. Капан за ветровете на който може да се разчита, понесен от бриза с издути платна или пък параход с бумтящ котел в железния търбух. Във въображението му изплуват пристанища с кранове разтоварващи чуждоземни стоки, задимени таверни пълни с разноезични екипажи чупещи бутилки в пиянски свади, къщи с осветени прозорци на чиито первази жените решат дългите си коси. В крайбрежната мараня взорът на моряка разпознава силуета на камила, избродираното седло с ресни между хълмовете на двете гърбици, приблишаващи се в полюшващ ритъм. Морякът знае че това е град, но предпочита да си представя че това е камила от двете страни на която висят кожени мехове пълни със старо вино, денкове със сушени плодове и тютюневи листа. Вижда се начело на дълъг керван който го откарва далеч от пустинята на морето, към оазиси с прясна вода под сянката на палми, оградени от ослепително бели стени, дворци от пясък където босоноги жени танцуват полу-прикрити под тънки воали, полу-разголени от тях. Всеки град получава своето лице от пустинята срещу която се е изправил. Така и камиларят и морякът виждат Деспина – град на браздата между две пустини.