Дени, сега, като си мисля - не мога да се сетя защо? точно те попитах коя е първата книга, която си чела... вероятно защото ми направи впечатление ти - 1 от малцината , които вече не са малки деца, пък още помнят отношението си към някоя детска книга. и това не е само : "ах, каква чудесна и сладуреста е едикояси книга..", а хм, отношение, което е запазило силата си... може би, защото на тези години (много са :)) ) и моето чувство към детските книги не е покрито с пепел... :) нещо много усмивки взеха да ми се появяват в редовете, но то е, защото ти ме усмихваш..:) не, не се опасявай , че може да се наложи да си сменяш псевдонима с... какво беше там, защото не го чувствам по този начин :) пък и добре, че те попитах - нещата, които ми разказа, са ми интересни. и в голяма степен се припокриват с преживяното от мене. нищо не е точно такова, но сега, като ти разкажа, ще видиш. та така. я да видим? питаш ме коя е моята първа книга. историята е малко завързана, но то е по чист съвпъдък. :) навремето, когато съм била на около 1 година, моята майка един единствен път пропуснала да ми приготви следобедната храна. защото се била зачела в "парижката света богородица". аз съм си играела щастливо необезпокоявана около нея. на следващия ден, в часа на следобедното хранене аз, злоядото дете, съм чула потракването на лъжичка в купичката ми и веднага съм дотупуркала при майка ми в кухнята, с книга в ръка. казала съм : -"абе-абе-абе!" - сиреч: - "Я чети и ме остави намира... " :) същата тази книга беше първата, в която случайно или кой знае как съм се зачела сама. между петата и шестата си година, както става ясно от семейните аналии. може би - заради картинката на корицата - един много грозен, крив човек, съм отворила книгата и там съм видяла още по-загадъчни и вълнуващи картинки - не зная. и не че в къщи е нямало стотици други книги. говори се, че баща ми, който много ми четеше (и не само до тази възраст, а много след това, когато аз от години вече можех сама да чета - беше някакъв близък, топъл и мек ритуал) решил тогава, че съм достатъчно голяма да чета сама и то не само надписите по витрините на магазините, с бясна скорост, в прав и обратен ред на буквите, а истински книги. и казал - чети си сама. нещо, на което аз бурно и шумно съм се възпротивила. и съм взела точно онази книга. тогава ходех на детска градина. (трудовият ми стаж там е точно 43 дни) и залинях. това си го спомням. родителите ми мислеха, че лошото ми състояние се дължи на новата обстановка и незнамсикво. сигурно така е било. но имаше и нещо друго - Книгата. пълна с ужасни, тъжни, мрачни и несправедливи неща... година или две по-късно майка ми взела отново "парижката св. богородица", да си попрочете малко. нещо й се сторило нередно в състоянието на книгата... като я отворила, видяла с почуда, че повече от половината листи ги няма. ами аз съм откъсвала всяко страшно, грозно, несправедливо и безотрадно нещо, което съм прочитала. сякаш, ако е унищожено, такова нещо няма да има и никога повече не би се случило... за съжаление... не става така... брейй, хубавка и чудовището вярно беше със страхотни илюстрации, а като си мисля сега - и аз плаках, и то къде-къде на по-солидна възраст от тебе... :) следваща книга, която не само ме е впечатлила, ами направо... ей сега ще ти разкажа. когато бях на солидната възраст 9, се разболях ужасно от бронхопневмония. нещо беше станало и с кръвта ми, не зная какво, но наистина бях много зле. родителите ми ме взеха от болницата, за да... и аз не знам. майка ми беше станала сива. баща ми се опитваше да ми се усмихне, ама много не му се получаваше, аз разбирах това, но някак... ми беше все едно. даже вече не ми беше зле. просто - все едно. баща ми излезе и се върна скоро с 1 жълта книга в ръце. "пипи дългото чорапче". започна да ми чете. заспала съм. когато се събудих, той продължи да ми чете. и така - на кратки промеждутъци в сън и слушане мина цял ден. вечерта ожаднях. бре, че радост настъпи в редиците на родителите ми! на следващия ден четенето и пиенето на разреден компот продължиха, а на третия ден баща ми (много след това той ми го разказа) влязъл в стаята и видял как съм си взела книгата и явно съм я дочела, та съм започнала отначало пак. та така. колко малко му трябва на човек, та да се стегне и да си стъпи на краката... :) хм, аз също съм преписвала цяло литературно произведение, но по други причини. исках да имам пред себе си винаги, когато вдигна поглед, един разказ на рей бредбъри. той се казва "възпявам електрическото тяло". затова го преписах на машина (тогава още нямаше компютри) и залепих листите като тапет на стената в покоите си. седя дълги години. чак, докато смених жилището си. не ме питай защо. ако си го чела, можеш да предположиш отговора :) сега сигурно ще напиша нещо скверно за нечии очи, но това е положението. значи, аз не мога да открадна нищо. не че понякога не ми се е приисквало много силно да притежавам нещо, което нямам възможност, финансова или друга, да притежавам. ако някой каже, че никога, ама нито веднъж не е пожелавал нещо така - лъже, не му вярвай. но - не мога да открадна. да, обаче. съм виждала много пъти книги, които гният в някое мокро библиотечно хранилище. или на нечий таван ги цвъкат гълъбите. или ... абе и при по-оспорими обстановки и обстоятелства. няма да задълбавам. но си признавам с 2 ръце, че тогава книгите идват с мене. това е положението. много пъти пък си купувам по 5-10 и повече екземпляра от някоя книга, за да подаря на мои приятели, без да имам някого конкретно наум. така книгите отиват там, където трябва. имам много любими книги. някои от тях нито са ценни с някаква идея, нито носят кой знае каква информация. но то това значи нещо или някой да ти е любим - не можеш да отговориш на въпроса "защо?" ох, май аз трябва да си сменя псевдонима... а? :) а приказките... тъй като вече няма много приказки, които да не съм чела, пиша си сама. уж не за себе си, а за някои деца, ама... чао, дени, лека нощ, или добро утро, не знам вече ... :)