* * * " … Cammon Baby, Lite My Fire …" The DOORS Диво. Лято. Друса ме маршрутното такси Варна-Бургас - вече не ми стиска да пътувам на авто-стоп. Кара малко попрезряла мадама, но със страхотен тен и пуска касети на "Кингс". Мъжът пред мен пак ми прави забележка да не си качвам краката по седалката му. Това не ме притеснява - напротив - харесва ми, защото все пак нещо се случва. Доста съм превъзбудена. Нямам търпение да стигна в Созопол и да се срещна с моето момче. Като минат две седмици без да сме се "виждали" направо изперквам. Хормоните започват да ме подлудяват. Бургас. Не го харесвам този град - сигурно заради грамадните плъхове по улиците му от преди години. Белият микробус за Созопол е почти пълен - още трима човека и потегляме. Пристига готин пич - с дълга коса.Обожавам дългокосите : " … Tell Me Baby, When I'm Going Wrong … " . Мястото до мен е свободно. Е, с него има гадже, но тя го изпраща. Докато се целуват за довиждане, на празната седалка се настанява майка с дете. Карай! По радиото пускат едно от новите парчета на Мадона, а после и кавъра на "Ред Хот" - вървят страхотно в тая жега. Хлапето до мен повръща и спираме. Давам на жената бутилката си с минерална вода за да го измие. Днес просто обичам всички! Готиният пич слиза на Ахелой, а аз продължавам към голите, голите, голите наши созополски скали. Махвам за сбогом на дългокосия и той ми намигва. Изплювам дъвката си през прозореца и лапвам нова. По радиото звучи "D'Yer Mak'Er" - странното реге на "Цепелин" и се сещам за измишльотския въпрос, които обичам да задавам на всички - за най-великите седем минути в цялата история на музиката. Колкото повече наближаваме Созопол, толкова повече се вълнувам. Също като момента преди да свършиш - когато ти се иска още и още, но и не искаш да стигаш върха, края. Може би, за това не успявам да прочета онази книга на Керуак. Като стигна до средата все я започвам от начало. Накрая купонът може да свърши и да се разочаровам. По-добре да съм си все " по пътя ". Вече сме до къмпинг "Златна рибка", в който няма никакви рибки, няма даже и вода. Миналата година с Ду бъхтихме пеша от него до Созопол - цели шест километра в най-здравата жега по обяд. Беше си шоу. Това лято го караме малко на фантазии. Представяме си, например, че лежим в един хамак и под нас пълзят крокодили, или пък, че се къпем през нощта в морето, а на брега тумба скинари ни чакат да излезем - от този сорт измишльотини. Мислите поне не се изтъркват, както става с думите. Созопол! Созопол - свобода, любов и диво усещане, че си жив! И спомени, по дяволите! Мятам раницата нагръб и бързам да видя дали всичко си е по старому, както си беше - наше. Хотелът си е още на мястото. И паветата. И хората. И сергиите с книги и разни джунджурии за туристите. Купувам две наливни бири в кофички за кисело мляко и продължавам към мелницата, към скалите. Той сигурно още не е пристигнал от скапаната София. Едва ли ще е тук преди залез, но с бира и за него имам чувството, че е по-близо. Ето ги и скалите - червено-черни, горещи и солени, със странно прави ръбове. Сякаш някой великан ги е изрязал с нож - все едно, че реже сирене. Стъпвам боса по тях, вдигам ръце с двете бири и крещя : - Е-е-е-а-а-а ... Страхотно е! Оглеждам голите хора наоколо, не го откривам между тях и за това сядам да допия бирата докато е още хладна. О-о, Ду, как само ще си купонясаме! Водата е синя и прозрачна. Южното черноморие наистина е по-различно. В него има нещо опияняващо, нещо, което вълнува, възбужда и успокоява в същото време. Иде ти да захапеш мига и да не го пускаш. Късен следобед е, а още е горещо. Събличам се и се хвърлям да поплувам. Тук - там има огромни медузи - толкова са големи, че изглеждат мазни. Кристални капчици блестят по кожата ми и ме гъделичкат. Пускам вързаната ми на две опашки коса и се просвам на топлите камъни. Прекарвам връхчетата на пръстите си през късичките косъмчета, през коремчето, пъпчето - нагоре към гърдите. Настръхвам. Гладна съм, но ми е готино да си лежа така и не ми се мърда. Трябва да се върна в градчето и да взема нещо за ядене и за двама ни. И за пиене. Сега, когато жегата е преминала, всички са наизлезли по улиците.Животът - лятото - трепти във въздуха. Градчето гъмжи от хора. Двете момчета с китарите си пак са си тук, на тротоара. Сядам между тях и се присъединявам към песента : " … Ще се стопят кита-а-арите, ще се стопят кита-а-арите, защото аз не съ-ъм гото-ов да те-е загу-убя-я като ключе-е от пощенска кутия-я-а - не съм гото-о-ов, не съм гото-о-ов! … " Снимат ни, но нищо няма да се получи от снимките, защото е време за светкавица. Вече се здрачава. Чукваме си ръцете с момчетата, които пеят и аз изчезвам да търся хамбургери. Изяждам един и купувам още два. Намирам магазин за хранителни стоки и избирам бутилка шампанско. За нея ми искат цели три бона - обирджии! Плащам и бързам да се върна на скалите. Той, може би, вече е там и ме чака. Като си помисля за срещата ни - как ще ме погледне и колко специална ще ме накара да се почувствам - направо ще избухна, ще се възпламеня. Чак ме засърбяват ходилата и бързам, и бързам да се върна на скалите. Оглеждам ги внимателно от високото, но не го виждам. Скалите са почти пусти и него го няма. Още не е пристигнал. За всеки случай извиквам : - Ду-у -у! Наблизо момиче и момче се целуват и дори не ме поглеждат. Избирам си най-удобният камък и се настънявам. Той сигурно ще дойде всеки момент. Така се оглеждам, че ми се завива свят. Опитвам се да се съсреодоточа за да го усетя когато се приближи. Ще се пръсна от очакване. Притискам се в топлата скала и си представям как ме сграбчва - както тогава, в асансьора - не, както на покрива на блока. Ръцете ми се бяха охлузили от стискането на парапета. Беше най-страхотният секс, който някога съм правила по време на мензис. Вече е доста късно и вятърът, който духа от морето е направо студен. Ще си пийна малко шампанско докато чакам. Всъщност, последният автобус до Созопол сигурно отдавна е пристигнал. Да, но той може да дойде на автостоп. Напълни ми се носът със шампанско. Чак ми се насълзиха очите. Тъмно е. Има звезди - почти толково много, колкото в планинско небе. Трудно се пие шампанско направо от бутилката. Морето е нахално гладко и шумно. Нощните вълни някак бавно се разбиват в камъните, сякаш са гъсти и се плиска не вода, а кръв. Морето винаги ме е плашело. Когато го гледам, главата ми се изпразва и не успявам да уловя нито една мисъл. Цигарите горят ужасно бързо когато има вятър. Тази кутия почти свърши. Ще се напия. Чувствам се някак тъпо. Не съм сама на скалите. Някой се спъва и пада съвсем близо над мен. Не ми пука. Опитвам се да се сетя и да си пея наум някоя гадна песен. По дяволите! Много е късно! Няма да дойде. Знаех си - тъпите копелета не са го пуснали от гадната казарма! По дяволите! Мамка му. В главата ми е въртележка - също като в песните на "Doors" : " … A Moon Of Allabama And Now Must Say " Good bye! " We've Lost … … I Tell You We Must Die I Tell You We Must Die …" юли 1998г. Диво. Лято. Друса ме маршрутното такси Варна-Бургас - вече не ми стиска да пътувам на авто-стоп. Кара малко попрезряла мадама, но със страхотен тен и пуска касети на "Кингс". Мъжът пред мен пак ми прави забележка да не си качвам краката по седалката му. Това не ме притеснява - напротив - харесва ми, защото все пак нещо се случва. Доста съм превъзбудена. Нямам търпение да стигна в Созопол и да се срещна с моето момче. Като минат две седмици без да сме се "виждали" направо изперквам. Хормоните започват да ме подлудяват. Бургас. Не го харесвам този град - сигурно заради грамадните плъхове по улиците му от преди години. Белият микробус за Созопол е почти пълен - още трима човека и потегляме. Пристига готин пич - с дълга коса.Обожавам дългокосите : " … Tell Me Baby, When I'm Going Wrong … " . Мястото до мен е свободно. Е, с него има гадже, но тя го изпраща. Докато се целуват за довиждане, на празната седалка се настанява майка с дете. Карай! По радиото пускат едно от новите парчета на Мадона, а после и кавъра на "Ред Хот" - вървят страхотно в тая жега. Хлапето до мен повръща и спираме. Давам на жената бутилката си с минерална вода за да го измие. Днес просто обичам всички! Готиният пич слиза на Ахелой, а аз продължавам към голите, голите, голите наши созополски скали. Махвам за сбогом на дългокосия и той ми намигва. Изплювам дъвката си през прозореца и лапвам нова. По радиото звучи "D'Yer Mak'Er" - странното реге на "Цепелин" и се сещам за измишльотския въпрос, които обичам да задавам на всички - за най-великите седем минути в цялата история на музиката. Колкото повече наближаваме Созопол, толкова повече се вълнувам. Също като момента преди да свършиш - когато ти се иска още и още, но и не искаш да стигаш върха, края. Може би, за това не успявам да прочета онази книга на Керуак. Като стигна до средата все я започвам от начало. Накрая купонът може да свърши и да се разочаровам. По-добре да съм си все " по пътя ". Вече сме до къмпинг "Златна рибка", в който няма никакви рибки, няма даже и вода. Миналата година с Ду бъхтихме пеша от него до Созопол - цели шест километра в най-здравата жега по обяд. Беше си шоу. Това лято го караме малко на фантазии. Представяме си, например, че лежим в един хамак и под нас пълзят крокодили, или пък, че се къпем през нощта в морето, а на брега тумба скинари ни чакат да излезем - от този сорт измишльотини. Мислите поне не се изтъркват, както става с думите. Созопол! Созопол - свобода, любов и диво усещане, че си жив! И спомени, по дяволите! Мятам раницата нагръб и бързам да видя дали всичко си е по старому, както си беше - наше. Хотелът си е още на мястото. И паветата. И хората. И сергиите с книги и разни джунджурии за туристите. Купувам две наливни бири в кофички за кисело мляко и продължавам към мелницата, към скалите. Той сигурно още не е пристигнал от скапаната София. Едва ли ще е тук преди залез, но с бира и за него имам чувството, че е по-близо. Ето ги и скалите - червено-черни, горещи и солени, със странно прави ръбове. Сякаш някой великан ги е изрязал с нож - все едно, че реже сирене. Стъпвам боса по тях, вдигам ръце с двете бири и крещя : - Е-е-е-а-а-а ... Страхотно е! Оглеждам голите хора наоколо, не го откривам между тях и за това сядам да допия бирата докато е още хладна. О-о, Ду, как само ще си купонясаме! Водата е синя и прозрачна. Южното черноморие наистина е по-различно. В него има нещо опияняващо, нещо, което вълнува, възбужда и успокоява в същото време. Иде ти да захапеш мига и да не го пускаш. Късен следобед е, а още е горещо. Събличам се и се хвърлям да поплувам. Тук - там има огромни медузи - толкова са големи, че изглеждат мазни. Кристални капчици блестят по кожата ми и ме гъделичкат. Пускам вързаната ми на две опашки коса и се просвам на топлите камъни. Прекарвам връхчетата на пръстите си през късичките косъмчета, през коремчето, пъпчето - нагоре към гърдите. Настръхвам. Гладна съм, но ми е готино да си лежа така и не ми се мърда. Трябва да се върна в градчето и да взема нещо за ядене и за двама ни. И за пиене. Сега, когато жегата е преминала, всички са наизлезли по улиците.Животът - лятото - трепти във въздуха. Градчето гъмжи от хора. Двете момчета с китарите си пак са си тук, на тротоара. Сядам между тях и се присъединявам към песента : " … Ще се стопят кита-а-арите, ще се стопят кита-а-арите, защото аз не съ-ъм гото-ов да те-е загу-убя-я като ключе-е от пощенска кутия-я-а - не съм гото-о-ов, не съм гото-о-ов! … " Снимат ни, но нищо няма да се получи от снимките, защото е време за светкавица. Вече се здрачава. Чукваме си ръцете с момчетата, които пеят и аз изчезвам да търся хамбургери. Изяждам един и купувам още два. Намирам магазин за хранителни стоки и избирам бутилка шампанско. За нея ми искат цели три бона - обирджии! Плащам и бързам да се върна на скалите. Той, може би, вече е там и ме чака. Като си помисля за срещата ни - как ще ме погледне и колко специална ще ме накара да се почувствам - направо ще избухна, ще се възпламеня. Чак ме засърбяват ходилата и бързам, и бързам да се върна на скалите. Оглеждам ги внимателно от високото, но не го виждам. Скалите са почти пусти и него го няма. Още не е пристигнал. За всеки случай извиквам : - Ду-у -у! Наблизо момиче и момче се целуват и дори не ме поглеждат. Избирам си най-удобният камък и се настънявам. Той сигурно ще дойде всеки момент. Така се оглеждам, че ми се завива свят. Опитвам се да се съсреодоточа за да го усетя когато се приближи. Ще се пръсна от очакване. Притискам се в топлата скала и си представям как ме сграбчва - както тогава, в асансьора - не, както на покрива на блока. Ръцете ми се бяха охлузили от стискането на парапета. Беше най-страхотният секс, който някога съм правила по време на мензис. Вече е доста късно и вятърът, който духа от морето е направо студен. Ще си пийна малко шампанско докато чакам. Всъщност, последният автобус до Созопол сигурно отдавна е пристигнал. Да, но той може да дойде на автостоп. Напълни ми се носът със шампанско. Чак ми се насълзиха очите. Тъмно е. Има звезди - почти толково много, колкото в планинско небе. Трудно се пие шампанско направо от бутилката. Морето е нахално гладко и шумно. Нощните вълни някак бавно се разбиват в камъните, сякаш са гъсти и се плиска не вода, а кръв. Морето винаги ме е плашело. Когато го гледам, главата ми се изпразва и не успявам да уловя нито една мисъл. Цигарите горят ужасно бързо когато има вятър. Тази кутия почти свърши. Ще се напия. Чувствам се някак тъпо. Не съм сама на скалите. Някой се спъва и пада съвсем близо над мен. Не ми пука. Опитвам се да се сетя и да си пея наум някоя гадна песен. По дяволите! Много е късно! Няма да дойде. Знаех си - тъпите копелета не са го пуснали от гадната казарма! По дяволите! Мамка му. В главата ми е въртележка - също като в песните на "Doors" : " … A Moon Of Allabama And Now Must Say " Good bye! " We've Lost … … I Tell You We Must Die I Tell You We Must Die …" юли 1998г.