Blagodarq na absoliutno vsi4ki za komentarite vi. Moeto mnenie e, 4e sme v tozi svqt, za da se u4im edin ot drug kakvo predstavlqvat dushite ni. No kakto i da e. Dnes reshih da napisha i zavyrshek na povesta. Ako nqkoi e uspql da q do4ete do krai i e ostanal razo4arovan, 4e ne e zavyrshena. Syglasen sym, 4e dve stranici ne mogat da osmislqt cqlata taq gadoriq, no shte vidite, 4e mogat da q obqsnqt. I kogato dopusnem, 4e zad tova, koeto 4ovek pravi, vinagi ima pri4ini, pove4eto napylno neosyznati i nezaviseshti ot konkretniq individ, otvrashtenieto moje da se prevyrne v systradanie.
_________________________________________________

-Мама му стара! – въздъхна Дончо – Ако някое дете попадне тук, сигурно зле ще си изпати.
-Като че ли ще трябва да се съглася с теб, за съжаление. – отговори Тони и двамата се обърнаха и заслизаха от варелите – Дано поне Господ ги пази! – добави той.
-Я, там май има някой. – Дончо посочи към входа на дома. Двамата видяха някакво момиче на около четиринадесет-петнадесет години, което може би се прибираше от разходка.
-Малеее... Страшен задник! Иде ми да вия като вълк. – изръмжа Тони и двамата с Дончо се отправиха към задната страна на сградата. Там имаше някакво скеле и по него се прехвърлиха през един прозорец.
-Нищо чудно тоя журналист да е попаднал на някоя гнусна следа и сега да са го затворили тук, в някое мазе, докато не се вразуми, че е по-добре да не създава проблеми.
-Това е вариант. – съгласи се Тони – Я, виж там! – посочи той към отсрещния край на коридора, където някакъв силует бързо се скри зад една врата. Двамата забързаха нататък. Беше малко складче с няколко шкафа. В средата, край една масичка, възрастна жена се опитваше да набере някакъв номер на телефона си.
-Какви сте вие? – попита тя плахо, а Тони се приближи към нея и запали цигара. Повдигна ръка и постави пръст на устните си, после й намигна. Жената отстъпи назад, блъсна се в масичката и падна върху нея.
-Хей, толкова ли съм страшен. – засмя се нежно Тони, изваждайки служебната карта от якето си – Ние сме полицаи. Спокойно.
Жената не обърна внимание на картата, гледаше в него и нямаше изгледи да се успокои.
-Няма проблем. –продължи Тони – Просто искаме да те попитаме дали си мяркала някъде наоколо из тия помещения един тип с дълга коса. Журналист от кабелната телевизия. Дали случайно не е закопчан за някоя тръба, нали се сещаш! – Тони направи крачка напред и посегна да си дръпне от цигарата, а жената извика неразбираемо. Той повдигна ръце и отстъпи крачка назад. – Виж дали ще можеш да осъществиш някакъв контакт с нея! – каза на Дончо – А аз ще разгледам из стаите.
Тони излезе, а Дончо запали цигара и се приближи до прозореца. По улицата минаваха някакви селянки, изглеждаха обещаващо. Дончо се опипа по кобура.
-Наистина ли сте полицаи? – попита възрастната жена, все още разтреперана.
-Разбира се! – отвърна той – На какви ви приличаме?
-Мислех, че е дошъл за мен. – изви тихо жената и зарида – Че е разбрал.
-Кой? – изуми се Дончо.
-Вашият колега.
-Каква работа има пък той с вас? – учуди се Дончо и огледа още веднъж обстановката от прозореца. Като че ли най-добре щеше да е да залости склада, а самият той малко да се разтъпче из селото. Хората тук имаха такива занижени критерии, че дори и той за нула време щеше да забърше нещо сносно.
-Той е живял тук. – отговори жената – Когато беше дете.
-Кой, Тони? – извика Дончо и бавно се обърна към нея. Тя го погледна и се изплаши. Разплака се отново – Тогава на мене защо не ми е казвал? – продължи Дончо.
-Беше на четири-пет годинки, когато го осиновиха.
-Да бе! – Дончо хвърли фаса и извади нова цигара.
-Всичко ставаше с благоволението на тогавашната директорка. – продължи жената, бършейки сълзите си с престилката – Един път големите момчета се бяха гаврили с него. А после дойде и онзи селянин, който ги взимаше срещу заплащане. – жената повдигна лявата си ръка – Там един изверг беше отхапал пръстчето му. Аз го ших като го прибраха... – обясни тя заеквайки.
-Кой селянин? – ревна Дончо, надвесен над нея. Извади един нож и го заби в масата.
-Не е нужно да го правите. – прошепна жената.
-Оня педал с магарето ли? – тресеше се той – Отговаряй! – изграчи накрая, без малко да глътне цигарата си. Отиде на прозореца и се прокашля. Пое няколко глътки въздух и тръгна към вратата – Сега ще му отрежа хобота на тоя мръсник.
Дончо не помнеше кога се бе спуснал по скелето. Премина набързо двора и се изкачи по варелите. Точно се замисли дали бай Станой още бе в обора и се забавляваше, или се бе прибрал в къщи, когато се сети, че ножа му бе останал в склада. Дончо махна с досада и се върна обратно. Точно да тръгне към скелето, когато мярна Тони на предния вход, опрян на парапета. Изтича при него.
-Хей, Тони, какво става?
-Срещнах няколко хлапета по стаите. – повдигна рамене Тони – Като че ли няма и следа от Милен.
-Добре ли си?
-Не знам. – отговори Тони – От тая миризма вътре ме заболя главата. Направо не се трае. – почти проплака той.
-Хайде да си вървим, човече. – Дончо го хвана за рамото – Това място е шибано.
Двамата поеха по пътя, а наоколо започна да се смрачава. Минаха няколко крави наблизо, а след тях едно магаре теглеше каруца. Две хлапета изскочиха от пряката, доближиха за момент магарето, а после избягаха. След секунди животното започна страховито да пръхти и да дава къчове. Каруцарят дърпаше юздите с цел да го усмири.
-Мамка му! – прошепна Дончо, а Тони едва сега се огледа, като че се връщаше от някакво вътрешно пътешествие.
-Какво? – попита тихо Тони.
-Май тия пишлемета пуснаха конска муха на горкото животно.
-Хм... – въздъхна Тони – Защо им е да го правят.
-За разлика от коня, магарето има силна непоносимост към това насекомо. – точно каза Дончо и поводите на магарето се разкъсаха и то хукна към тротоара. Двамата отскочиха настрани, а селянинът заряза каруцата и тръгна след животното. След секунди двете хлапета се появиха от пряката, нарамиха по един чувал от каруцата и отново изчезнаха.
-Егати тарикатите! – ухили се Дончо, надигайки се от земята.
-Ше им еба майката! – въздъхна Тони, който се беше подпрял на едно кравешко лайно. Приличаше на огромна пица, залята с кафеникава глазура – Ако ги хвана, ше им скачам на главите. – точно добави Тони и по пътя мина някакъв луксозен тъмен автомобил. До шофьора седеше красива жена, която изгледа продължително Тони, после отново се обърна напред.
-По дяволите, човече! – извика Дончо – Това не е ли Поля.
Тони удряше с юмрук по тротоара и псуваше тихо. После скочи на крака и забърза към автомобила си, който беше паркиран отсреща.
-Точно сега ли трябваше да мине! – викаше той и започна да удря автомобила – Егати таратайката!
-Не прави това! – крещеше истерично Дончо – По-добре ме удари мен!
-Видя ли в каква кола я кара новия й тъпкач? – скърцаше със зъби Тони – Или ти убягна?
-Ами... – Дончо се престори, че мисли – Май беше Хикс шестица.
-Тогава какво ми разправяш, че това тук е страшен автомобил! – извика Тони и нанесе още няколко удара по предната врата – А видя ли лицето на курвата? – продължи той, отвори вратата и се метна вътре – Тя направо триумфираше.
Дончо повдигна рамене и огледа пътя замислено. Ако човекът скоро не се появеше с магарето, май нямаше да остане нищо в тая каруца. Повечето пешеходци се оглеждаха гузно и хвърляха по някой вързоп на рамо.
-Като че ли не беше точно така, Тони. – прошепна тихо Дончо – На мене ми се стори, че те гледаше с някакво съжаление.
Тони бе пуснал силно радиото и сменяше някакви станции.
-Няма да е зле да й припомня кой съм. – каза Тони съкрушен, извърнал лице към ливадите отсреща – Тя май има слаба памет. – прошепна с треперещ детски глас.
-Май не е така, човече. – поклати глава Дончо, стоящ все още отстрани на тротоара – Тия психологически книги като че ли ги е купувала, - прошепна той – защото е искала да ти помогне. Цупила се е, не само заради скъпи бижута. А защото не си имал никакъв напредък. – поклати тъжно глава Дончо загледан към приятеля си. Дръпна си още няколко пъти от цигарата, а по някое време Тони намали радиото и му каза да скача вътре. Точно влязоха в града и телефонът на Тони иззвъня.
-Началникът ли е? – попита Дончо.
-Ами то май само тоя педал се интересува от мен. – усмихна се Тони и вдигна.
-Ало, Тони. – започна Попгеоргиев – Май няма смисъл да ходиш до онова село.
-Защо? – натърти Тони.
-Милен, журналистът, се обади преди малко. Бил заседнал в асансьора на хотела.
-Ами радвам се за него. Но защо ми го съобщаваш, човече?
-Трябва да ходиш да го освободиш, боецо.
-Ае стига бе! – Тони се засмя искрено.
-Да. Точно така. – потвърди Попгеоргиев – Само ти можеш да свършиш тая работа, защото в асансьора има и две непълнолетни момичета. От дома за сираци. Нали се сещаш. Човекът е решил да се направи малко на Дон Жуан.
-Хм. Защо ли не съм изненадан! – поклати глава Тони.
-Ходи там и ако има журналисти ги разкарай! Гледай никой да не разбере за тия лайна! Че репутацията на баща му виси на косъм.
-Обаче този път искам да ми се плати.
-Какво? Че нали взимаш заплата?
-Три бона. – прекъсна го Тони. Последва известно мълчание.
-Добре, добре. Ще звънна на баща му. Но ако нещо се обърка ще дойда лично да ти дърпам ушите. – викна мъжът в телефона.
Тони прекъсна разговора и запали цигара. Увеличи леко радиото.
-Ще трябва да се постегна малко следващите един-два месеца. – обясни Тони – Да взема да сменя тая таратайка, че вече не я понасям.
Дончо въздъхна тежко и също запали цигара.
-Май не е нужно да караш толкова бавно. Имаше знак за ограничение шестдесет, а ти се влачиш с тридесет. – забеляза той.
Тони кимна напред, където още малко и едни пешеходци щяха да се изравнят с една огромна локва. Когато това стана, той постепенно започна да натиска газта и да се хили доволно.

_______________________________________________

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите