вчера уж небрежно мернах благодарната ти ода : ) за другарката петрова и, небрежно, небрежно, ама явно нещо ми е щукнало и там седи, та да го кажа.
нерви и сърце се иска, така си е, ама не за да напишеш нещо милно с червена химикалка, та да си нямаш грижи и ти, и милото пукалче-метафоритворец, а някак си май е друго.
сетих се за навремето, един дребен и по повърхността с нищо интересен скандал. даже какъв ти скандал, тихо недогледано недоразумение.
в малките класове, преди гимназията, учехме българска литература; не си спомням в кой клас точно. другарят, такъв един приятен скучко, както ти казваш, драскаше разни нищо незначещи глупости с червената химикалка и мирно село.
до деня, в който взе, че попита рутинно за "художественото майсторство" в "записки по българските въстания". и аз взех, че честно му казах, че ако ли захари стоянов да ми е много симпатичен, не мога да открия нищо художествено и майсторско откъм художество в неговите "записки".
другарят реагира погрешно като се засмя мило. и махна с ръка да си сядам.
и така изведнъж ми отмиля...
май тогава за първи път разбрах, че някой може да изглежда мил без непременно да го е грижа за тебе.
когато си малък такова откритие е много самотно, ставаш още по-малък... и не знаеш боли ли те, колко точно си тъп, или си виновен ПАК за нещо.
добре все пак, че после имах други учители, та имах и възможност да направя разлика.
по-благодарно ми е към тези, които са ме докарвали до сълзи и ален бяс, но са ме боцкали да мисля и нещо повече - заявявали са ясно, че забелязват, че децата мислят и това е добро. това, че го правят.

знам, че ти се пошегува и нали ти казвам, отначало ме усмихна.
а после взе, че ми стана може би малко ненужно сериозно, ама станалото - станало : )