Да става каквото ще, всичко да върви по дяволите!
Соня потръпна, един приглушен вопъл заплаши да взриви неспокойната й гръд, устреми се навън, повлече след себе си крехкото й грациозно тяло и...
Ах, тя не можеше да направи това! Не, не...
В главата й звънна едно име. Милан... Ах, Милан, той...
Вечерта, преди три изпълнени с прашна канцеларска скука дни... Нощта след тази гълъбова вечер...Омайния вихър на страстта, обземаща ги все повече след пускането на свобода на всеки следващ демон от бутилките със старо, искрящо домашно вино...
И после той замина.Милан, Милан... Къде ли е той сега, дали приключи успешно отговорната работа, за която беше извикан спешно да замине в командировка рано онази сутрин?
.....
Милан
.....

*Винаги става така. Тежък среднощен запой, на сутринта – отговорна работа. Махмурлукът ме бие, като стоманен чук в темето.
Погледът ми изобщо не е бистър, като планинско поточе. А и мислите ми са останали разпилени, като грахови зърна по масите на няколкото сменени нощеска кръчми. Вероятно, чистачките тази сутрин са ги измели и изхвърлили в кофите за боклук, където май им е мястото.
Главата ме цепи. И целият съм пропит с някакъв сладникав мирис. Парфюм-женски. Баси, дори не ми остана време да се изкъпя тази сутрин.
В работен комбинезон съм. На колана си съм окачил разни големи и малки чантички, пълни с всякакви инструменти. Трябва да работя на кула с височина четирдесет метра. Други безрасъдници няма – страх от високо, височинна болест имало.
Мамка и на височината. Изобщо не ми пука, а както съм махмурлия – съвсем. По тая стълба мога да стигна и в Космоса, ей така за нищо. Какво пък, и да падна - голям праз. С мен и без мен, светът все ще си върви напред.
По дяволите, стига съм се туткал. Отлепвам крак от земята и почвам да изкачвам стъпало след стъпало по отвесната стълба. Някъде към шестото, седмото усещам как ръцете ми все по-здраво се вкопчват в напречните винкели. Сякаш изведнъж разбирам, че живота не е толкова лош и не трябва така елементарно да се губи. “Никакво огъване” – усещам приглушен глас в себе си. Съзнанието явно почва да ми се избистря. Все по-уверено продължавам да пълзя, като глист нагоре. Вятърът се усилва. Чувствам поклащането на конструкцията. Изтрезнявам със секунди. Спирам някъде по-нагоре от средата. Вятърът отвява едри, мътни капки пот от челото ми, така както годините ми изхвърчат в нищото една след друга. Пропадат някъде, без следа. Същите, като потта – едри, помътнели от солта. И непрекъснато се навират, мръсниците в очите ми. Топли и люти. Размиват се. От което непрекъснато примигвам.
Горе съм – на площадката. Вятърът е безмилостен. Кулата здраво се клати във всички посоки. “Няма да ме отвееш, Нещастнико. Толкова време опитваш, точно сега съвсем няма да стане.” Издебвам леко затишие и щраквам куката на обезопасителния колан за парапета. “ Прецаках те. Духай колкото си щеш сега бе, Духльо”
Високо е. Оглеждам се наоколо. Полето сякаш гори. Без дим. Докъдето ми стига погледът – разцъфнали слънчогледови ниви. Вместо нагоре обаче, към слънцето, усещам как слънчогледите са се вперили в мен. Едни ме зяпат любопитно, други презрително, някои подигравателно, съжалително, безразлично.
“Извратеняци” – злобея от височината на моя поглед. “Радвайте се на живота. Защото краят ви е по-близък от колкото си мислите. Ще ви унищожи този, когото най-много обичате” – и примижавам срещу слънцето. “И онова железно чудовище в момента е освирепяло от глад, търбуха му е празен, и точи зъби в леговището си. Ще ви изтреби до корен. И помен няма да остане от вас. А мойта шибана работа ще си бъде тук догодина. И по- догодина...”
Започвам да изтеглям кабела. Като дълга, тънка, черна усойница се извива между напречните железа. Сграбчвам я точно зад главата с едната ръка, така както съм гледал по Дискавъри. С другата издърпвам и намотавам метър след метър. “ Укротих те, влечуго отвратително, съскай колкото си щеш, отровата ти капе вече в колбата.”
Отверки, клещи, поялник, прибори. Мозъка ми вече щрака като компютър. Ръцете ми работят инстинктивно, след толкова години опит. Подвързвам мачтата и антената. Подавам напрежение. Долу, през отворената врата на помещението с предавателите и приемниците някой ми маха. Всичко е наред значи.
Изправям се. Поглеждам със злоба и гордост горящите ниви. Слънчогледита са изумени: “ Наврях ли ви там, дето никога не огрява слънцето сега? Гадове!” – извръщам се и плюя презрително.
Махмурлукът ми е минал отдавна. Поемам с пълни гърди свежия полски въздух. Дори вятърът е притихнал. Победих. И този път.
Изведнъж ме обхваща смъртна умора. Краката ми се подкосяват. Хващам се с две ръце за перилата и сядам. Главата ми е празна. Някъде от страни, в съзнанието ми се промъква неистовото желание за един душ. За един обилен, хладен, продължителен душ. Който за винаги да отмие от тялото ми и душата ми всичката натрупала се мърсотия.
Хвърлям последен поглед от високото към слънчогледите. Иде ми да изкрещя – “ Извинявайте, милички” – но буцата в гърлото ми пречи.И като че ли пак нещо се разлива в очите ми....
Слизам бавно по отвесната стълба. Малко по-надолу от средата ме обзема мисълта за очакващата ме живителна първа халба студена бира.

--------------------
*Текстът след звездичката е откраднат от друг форум.