понякога ръцете ме взимат не мен, а малкото шише в което съм затворена, обръщат го надолу, леко го разклащат и пада дъжд от сребърни хартийки, така подобни, толкова приличат на снежинки и аз съм там, в красива рокля съм облечена, на клечка съм забодена, почти съм истинска. Понякога ръцете навиват пружинката да, моята, онази там на дъното, прискърцват колелата, завъртат се бурмичките и зазвучава нежен ритъм и малинов такт, почти е като истина, почти е музика и аз танцувам заедно с хартийките така подобни, толкова приличат на снежинки и после пружинката изщраква, колелцата спират, ръцете ме оставят на кухненския шкаф, и аз заспивам и сънувам стъклен мрак.