|
Не съм специалист и ми е трудно да формулирам точно идеите си. Горе-долу така стоят нещата, според мен:
Българският език е средно богат като набор от думи и изрази език. Говорят го сравнително много по-малко хора, в сравнение с големите световни езици, а регионалните думи (диалектизмите) малко или много са изкоренени от официалния език, който се говори в градовете. Затова е и средно богат лексикално, според мен.
На пръв поглед несвързано с това трябва да кажа, че българите като нация сме едни от най-големите скептици, едни от най-резервираните общества в света, и честно казано едни от най-големите депресари. За нас е изключително трудно да завържем приятен разговор с непознат човек. Било в кафене, било на улицата да питаш за насока. Всеки повече или по-малко гледа да се затвори в себе си. Общество на интроверти сме като цяло, освен когато сме сред приятели. Така... сигурно доста хора ще се хвърлят срещу това, но това е мнението ми, като сравнявам българите с други нации. И най-важното, сред непознати много често ако не сме намръщени, то сме с каменно изражение. Това също говори доста красноречиво за езика, който говорим вътре в главата си (мисленето наум). Защото езикът на тялото е в крайна сметка едно към едно с подсъзнателния или съзнателния вътрешен език, с който анализираме събитията около нас.
И тук идва чудното за мен. Възможно ли е този доминиращ скептицизъм и недоверие да е породен от сравнителната неспособност на българския език да изрази положителни чувства? Знам, че звучи странно, но примерно ако аз кажа нещо с половинчати шансове за правдоподобност, най-вероятно някой ще каже "Да бе, да. И ти стоя цял час, само за да хванеш 5 цаци, нали?", или пък "Ха, ще взема да ти повярвям още малко", или пък "Е как няма да е така". Мисълта ми е, че отрицанието е доста ясно изявено в реакциите ни към по-необичайното. Често то е съпроводено с интонация, която е доста равна и монотонна, сякаш не ни интересува какво е това нещо, за което ни говорят. Височината на гласа също е доста ниска - пак симптом за незаинтересованост или отегчение. Положителната нагласа сякаш липсва и не сме готови да бъдем съпричастни с говорещия. Оттам и се появява дефицит на говорящи, които говорят с неприкрит ентусиазъм - заради страх от полумълчаливото неодобрение - абе, кой е тоя лудия, дето е чак толкова жаден за живот. Образно казано де. Също така, хората с малко по-развито въображение, сравнително невулгарно остроумие и добър език на тялото биват гледани като "хора дето много знаят".
Главната ми мисъл е... ако нещо от горното написано въобще е вярно (не съм спал от 18 часа), има ли почва да се твърди, че българският език като език (езиков фонд, интонационни модели, отрицателни конструкции и т.н. и т.н.) играе роля върху формирането и упражняването на междуличностните взаимоотношения в обществото ни? Или просто сме със слаба социална (а и интелектуална) култура и когато примитивът види нещо по-сложно устроено, или нещо необяснимо за него (или неспособно да бъде обговорено от него), той бърза да го дискредитира и омаловажи? Изкривена ли ми е представата? Може би пък сега аз гледам да "плюя" по хората около мен? Дано не излезе по този начин.
Ще се радвам на мнения по въпроса като цяло. Възможно е нищо от горното написано да не е вярно и да съм единствения', живеещ в заблуда. Забележете, че правя само сравнение между българите и другите нации - като модели за общуване с непознати, реакции към необичайното и т.н., да не повтарям пак излишно. Чао
|
Социолингвистика на българския език
