Политически коректният език
“Преди тридесет години в Съединените щати започна да се разгръща един от епичните процеси за утвърждаване на човешкото достойнство - движението за граждански права. Днес обаче, след повече от десетгодишно управление на правителство, което, когато не се опитва да се отметне от придобивките на 60-те години, се стреми с всички сили да не обръща внимание на расовите проблеми, обичайната американска реакция срещу неравенството е преименуването – с надеждата, че щом проблемът е с различно наименование, той ще изчезне. Това, както посочва Джордж Оруел в своята книга “Политиката и английският език”, унищожава езика, без ни най-малко да промени действителността. Единственото ни оръжие срещу този процес, твърди Оруел, е да бъдем конкретни: “Ако опростите езика си, вие се освобождавате от най-тежките грехове на своята правоверност. Не сте в състояние да говорите на никой от необходимите диалекти и когато направите някоя глупава забележка, глупостта й ще бъде очевидна дори за самите вас. Политическият език – и с известни вариации това важи за езика на всички партии, от консервативната до анархистичната, - е предназначен да придаде истинност на лъжите, почтеност на убийствата и достоверност на дърдоренето. Човек не може да промени това в момента, но може поне да промени собствените си навици...”
Оруел пише това през 1946 година. Половин век по-късно то още важи; всъщност ще важи вечно. Без съмнение в американското общество има далеч по-лоши неща от неизменната мода на политически коректния език, все едно дали е налаган от левицата или от десницата. Но няма много неща, които да са по-абсурдни или в крайна сметка – по-самоунищожителни.
Опитваме се да създадем някакъв словесен Лурд, в който злините и нещастията се разпръскват само като топнем пръсти в светената вода на евфемизма. Дали сакатият се надига от инвалидната си количка, или му става по-весело да е прикован към нея само защото по времето на президента Картър някой някога някъде е решил, че за да изглежда правителството по-хуманно, вместо “сакат” трябва да казваме “физически затруднен”? Дали хомосексуалистът вярва, че останалите го обичат или мразят повече, защото вече е решено да му казват “гей” – дума, произлязла от аргото на престъпния свят в Англия от ХVІІІ век и означаваща “проституиране” и “разгулен живот”? Единствената му придобивка е, че гангстерите, които по-рано преследваха “педалите”, сега преследват “гейовете”.
Или да вземем думата “хомофобия”, любим пример за забранена дума в речника на политически правилния език. Днес от двайсет души едва ли ще се намери и един, който да знае значението й. “Хомофобия” е клиничният термин за патологично разстройство и означава обсесия от хомосексуалността, причинена от дълбоко потиснат страх, че самият ти си хомосексуален. Днес тя може да се употребява – и всъщност безразборно се употребява – по отношение на всекиго, който показва и най-незабележима сдържаност спрямо хора от същия пол или оспорва (колкото и плахо да го прави) исканията (дори прекалените и крайните искания) на тези хора да им се признаят права като на група или класа.
Точно както бива гротескно раздут при нападение, езикът се свива плахо при одобрение, търсейки думи, които по никой начин не биха нанесли оскърбление дори само на понятийно равнище. Вече “не се проваляме”, ами “не сме положили достатъчно усилие”. Не сме “наркомани”, ами “злоупотребяваме със субстанции”, не сме “прекалено ниски” или “прекалено високи”, а сме “вертикално предизвикани”. Да не говорим колко сме деликатни при споменаването на смъртта: вече не бива да употребяваме думата “труп”, съветва ни едно американско медицинско списание, трябва да казваме “нежив човек”. Ако отидем още по-далече, ще се наложи да говорим за някой умрял дебелак като за “нежив човек с различен размер”.
Точно както управленският жаргон ни засипа с фразеология като “отстъпление на акциите” при срива на фондовата борса през 1987 година и “корпоративно осъразмеряване” при новината за уволнение на стотици работници, така и от войната в Персийския залив научихме, че да бомбардираш град се викало “обслужване на цел” или “посещение на място”, а повторната бомбардировка, целяща да не остане нищо живо – нито дори една змия или бодил – била “повторно посещение”. Толкова сме чувствителни на тема животни и риби, че вече не ги убиваме, а “събираме реколтата”. Целта е да ни уверят, че ловът е нещо като жътва; консервните компании ни хвърлят прах в очите с уверенията, че събират реколта от риба-тон, подсказвайки ни, че прозорливите им началници се посели рибата още навремето, затова сега могат да я жънат.
Ако водите на политически правилния език се оттеглят, оставяйки на обществения бряг предсказуема тиня от мъртви думи, това ще стане отчасти защото младежта в студентските кампуси се отвращава от подобни словесни упражнения. Естествените младежки импулси са щедростта, романтиката и импулсивността и младите лесно биват отблъснати от атмосферата на превземки и мании за коректност. Същинският проблем в явлението “политически коректен език” не е постмарксизмът, а постпуританизмът. И потискаща му тежест пада не върху настояващите да се говори политически правилно и цъфтящи от щастие консерватори в студентското градче, които са забавляват, задето са накарали някой подпийнал студент посред нощ да кряска из градчето думи като “ей, черни муцуни” или “скапаняци” и така да се изживява като мъченик за свободата на словото. А върху студентите, върху децата ни, които се опитват да намерят начин да изразят недоволството си от пътя, поет и в момента от Америка, но откриват, че трябва да се въздържат свободно да изразяват мисълта си, за да не употребят неправилна дума и да не станат причина за потоци от оплаквания и елегантни демонстрации на презрение от страна на съседите си. Всичко е възможно в такива студентски среди, в които един администратор от Калифорнийския университет в Санта Круз има право да подеме кампания срещу фрази като “надут балон” или “хлопа ти дъската” с довода, че при други обстоятелства такива изрази биха изразявали расово неравенство. Ами забраната да се употребява изразът “плодно дръвче”, защото бил обиден за хомосексуалистите? Дилемата е още по-тежка в онези студентски среди, в които са създадени специални езикови кодекси. При това са създадени не от студентите, а са им наложени от техните старейшини – представители на морализаторското и лицемерното поколение и от ляво, и от дясно. Тези кодекси, всеки един от които е толкова сложен и неясен, че студентът може да го наруши, без дори да осъзнава, не винаги биват налагани в отговор на исканията на самите студенти, а от администрацията, тъй като в резултат на расистки, сексуални или хомофобни инциденти, на анонимни надписи или графити тя решава, че трябва да стори нещо. И най-бързият и най-безболезненият начин да покаже загрижеността си е да наложи възбрана върху расистките, сексистките и хомофобните изказвания.”
Робърт Хюз
Из “Упадъкът на Америка”

Miser, miser!
modo niger
et ustus fortiter!