1. Съгласен съм с някои твърдения, но не с всичките.
За каква обща тенденция в Западна Европа говориш? Преходът към аналитизъм (при имената) си е процес на народния латински. В германските езици, които се говорят от повече хора, падежите си се пазят (е добре, поне в немския!). Доста от кръстоносците, минали през нашите земи, са говорели немски, а не френски, италиански или испански. Пък и те са минали, изяли боя и заминали, за какво влияние може да става дума?
А и колко време на народен латински, германски и романски диалекти цветът на западната цивилизация е разговаряла само с конете сi.

И ако процесът е бил започнал още в предписмената епоха, защо няма следи от него в останалите славянски езици, дори в най-близкия ни и териториално сръбски? Най-многото, до което са стигнали славянските езици (само чешки, доколкото знам), е изчезването на безпредложната употреба на творителния падеж. Нещо повече, с времето е настъпило усложнение - в стбъл. (т.е. и в праслав.) падежът на предикативното определение е именителен. Днес във всички слав. езици предикативното определение е в творителен падеж.

Ще ми цитираш пример за неправилна падежна употреба в старобългарски текст?

И какъв, ако не романски, е румънският?

2. За членуването:
В старобългарския прилагателните имат две форми - кратка (красивъ) и дълга (красивъи). Дългата форма е съединяване на кратката с прословутото анафорично местоимения. Днешните членувани форми произлизат от дългите.

Думата град:
градъ Им. П.
градъ тъ - този град.
Именно защото е изпаднал вторият ер, а не първият, според мен е доказателство за твърде ранното граматикализиране на категорията определеност. Изясняването на еровете става до края на Х век, нали?

3. За преизказването - турска калка може би, но не и заемка, в никакъв случай. Турската категория е двучленна, българската - четиричленна. Турската категория се образува с аглутинативна частица, българската - със спомагателен глагол (или изпускането му). Дамаскини от XVIII век показват категорията почти в сегашния й вид. По онова време образованите люде, доколкото ги е имало, са пишели на църковнославянски, нали?

Старобългарският перфект е свидетелско време, но не обикновено минало, а минало неопределено. Изразява не самото действие, а резултата от него. Това е характерна особеност на славянските езици. Именно въз основа на този смисъл се развиват несвидетелските категории.

Парадигмата на преизказното наклонение ти е грешна. Срв.

.........................свидетелски.........умозаключителни....преизказни...недоверчиви
сег. той............чете.....................\
.......................................................>четял е...................четял...........четял бил
мин.несв..........четеше................/
мин.св..............чете....................той е чел....................чел...............чел бил
перфект..........чел е..................\
....................................................>.чел е бил................чел бил........чел бил
мин.предв................................../
бъдеще...........ще чете............\
................................................. >.щял е да чете........щял да чете.щял бил да чете
бъд.в мин........щеше да чете.../
бъд.предв.......ще е чел..........\
................................................>щял е да е чел.....щял да е чел...щял бил да е чел
бъд.предв.в мин.щеше да е чел/

Това е пълната парадигма. Форма *аз бях четял няма. Минало несвършено деятелно причастие се използва само за образуване на преизказните форми. Омонимията между формите на миналите и неминалите времена е повсеместна и закономерна (има я и в турския език).

Освен това, преизказват се да-формите (които за мен са си подчинително наклонение). Преизказва се простото условно наклонение (ядваш ли, куме, печено прасе --- ядвал бул кумът печено прасе)

Опирам се до голяма степен на монографията на Георги Герджиков Преизказването в българския език. Неговият изводът е, че за турско влияние не може да се говори. Моето мнение е, че ако има турско влияние, то е дало само началния тласък; по нататък категорията се развива по свой път.

Аз знам, че нищо не знам, ама другите и това не знаят