Много интересни неща прочетох тук, но открих и някои неточности:

1. Преходът към аналитизъм може да се обясни с общата тенденция, която се развива в Западна Европа - от синтетичния латински език се стига до напълно аналитични (говоря за системата на имената) конструкции в романските езици - не бих желал да коментирам румънския, защото той е насилено романски - повече от 100 години има правителствена политика за полатинчване на езика. Бих обърнал повече внимание на социолингвистичните обяснения по въпроса с аналитизма в българския език - да не забравяме, че оттук са се изредили всички кръстоносни походи и Българската държава през средните векове е имала несравнимо повече контакти с външния свят, спрямо произволна друга славянска страна. България, не е имала културно взаимодействие с другите славянски народи, или ако е имало такова, то то е в посока износ на знания. Старобългаристите разглеждат руска, сръбска (сърбо-хърватска), чешка и полска редакция на старобългарския книжовен език - казано простичко, това е нагласянето на българската писменност към особеностите на другите славянски езици плюс неграмотността на преписвачите на текстовете от старобългарски.
Учил съм доста старобългарски и мисля, че причината за аналитизма в езика ни е следната:
Още при въвеждането на писменото слово с глаголицата вече има разколебани падежни употреби и много смесвания, дори известен хаос - например в двойствено число има пълна омонимия на формите две по две и от 7 форми само три се различават още през 9 век. Има и други примери. Просто процесът е започнал в безписмения период и хартията и мастилито не са могли да го възпрат.

2. За членуването - в старобългарския има показателно местоимение тъ та то, което е задпоставено. При прилагателни имена то се комбинира с легендарното анафорично местоимение и така днес от красив имаме членувано красивият, като това -и- между определителния член и корена е спомен от анафоричното местоимение.

Думата град:

градъ Им. п.
градъ тъ - този град.
Това започва да се произнася слято и понеже краесловния ер от тъ изпада - той е слаб, вторият ер се нарича силен и се изяснява до звук ъ. Това изясняване на силни ерове (силни са тези ерове, които в следващата сричка са последвани отново от ерова гласна) е всеобща тенденция за езика ни. Толкова за членуването.

3. За преизказното наклонение - турска заемка. Мога да приведа доказателсства от старобългарски текстове, че старобългарският перфект е свидетелско минало време, на негова база се развива цялото преизказно наклонение в българския език. Който се чуди защо е станало така, да помисли за това как при 90 процента варвари и 10 римляни днес цяла Европа говори на романски езици - просто по-издигнатото население се налага културно. Така е станало и тук - най-образованите българи са учили в турски колежи, знаели са турски и лека-полека са превели това удобно в много случаи време (не съм видял, но ми казаха) и на родния си език. Дори се развива ново елово причастие от несвършен вид, което да обслужи сегашното и миналото несвършено време на новото наклонение:
от чета

четял несв. елево пр.
чел св. елево пр., което си е от старобългарския език.

Преизказното наклонение си има всички времена:
аз съм четял
аз бях четял
аз съм чел - омонимия с перфект
аз съм бил чел
аз бях чел - омонимия с плусквамперфект
и т. н.

Тук прочетох и неверни работи или по-скоро народни етимологии и тълкувания, но като ми се набие нещо на очи, ще пиша.

От неказани думи изгарят устата ти....
... по жътва лумват пожари сред снопите...