И съмишленикът Газибара не е много наясно с тази част. Знам, че е станало някъде между средата на среднобългарския и средата на новобългарския период (т.е. между XIII и XVIII в.). Наченки на разколебаване на падежите има още в ранния среднобългарски (XI-XII в.). Характерна за србъл е замяната на родителен с дателен падеж за притежание; това е характерно и за останалите три езика от балканския езиков съюз, т.е. румънски, албански и новогръцки (в нвгрц. родителният поема функциите на дателния, но иначе е същото, а румънски единствен пази дателен падеж за притежание от всички романски езици).
Според мен вътре в самия български език няма задоволително обяснение за прехода към аналитизъм. Все пак, трябва да се отбележа, че фразата "преход към аналитизъм" не е точна - преходът се осъществява само при имената. При глаголите, синтетизмът до голяма степен се запазва. Освен това, за разлика от половината славянски езици, бг език запазва звателния падеж.

Има и други явления в бг език, които не подлежат на обяснение със средствата на самия език. Това са:
- аналитизма при имената. В среднобългарските текстове са отразени само наченки на това (грешна или липсваща употреба на падеж, и то само в приписките). Преклонението към светите текстове води до задържане на остарели граматични норми в езика администрацията и на църковните преписи. От друга страна, текстове от ранния новобългарски показват почти съвременното състояние (редовна употреба само на винителен падеж при личните имена).
- определителният член. Сред славянските езици такова нещо няма. Нито наченки, нито следи, нищо. В руския език има частица -то, която може да се добавя след всяка дума за подчертаване (напр. Иван-то сказал мне, что... , което не е равно на гръцкото O Ioannes; по скоро означава именно Иван (а не някой друг). В разговорния горнолужишки език има предпоставен определителен член, но книжовната норма категорично отхвърля употребата му. Според мен определителният член в бг. език се развива напълно още в стбъл епоха, за което свидетелстват както думи в стбъл текстове от вида родось (с изяснен ер), така и съвременният му вид в много диалекти (родо, народо, чиляко). Еровете се изясняват до към края на X век, което показва, че връзката между местоимението -то и името пред него е осъществена преди това.
- преизказването. Тук цари пълна каша сред изследователите на бг език. Не се наемам да коментирам сега (освен ако някой не поиска).

Според мен преходът към аналитизъм е осъществен под силно външно влияние. Типологически същият преход се извършва в романските езици (преход към аналитизъм при имената и запазване на синтетизма при глаголите). Разликата е, че явлението се осъществява при всички романски езици - днес не съществува романски език с падежна система. Английският език е единственият аналитичен сред германските (той стои много близо до изолиращите), но влиянието на романския френски език е повече от очевидно. От друга страна около българския език няма такъв чисто аналитичен език, който да е оказал влияние. Албанският език е далече. Румънският е аналитичен, но този език до XV век е бил под политическото и културното влияние на България и няма как да е повлиял на езика в толкова голяма степен (налице е обратното влияние - в румънския език има много български заемки, а задпоставният му определителен член, уникат сред романските езици, също със сигурност е българска калка). Гръцкият език си е синтетичен до ден днешен, същото се отнася до най-близкия ни славянски - сръбския (както беше казал Бранислав Нушич: великите нации нямат повече от четири падежа, а ние, една шепа народ - цели седем). Турският език е оказал безспорно голямо влияние, но турският е аглутинативен (т.е. изключително синтетичен); с тази си съвършено чужда на индоевропейските езици природа той не би могъл да окаже такова влияние върху морфологията на бг език (освен това синтетизмът се разклаща силно доста преди края на XIV век.).

Започвам да си мисля за езика на прабългарите и че нищо не знаем за него...

Аз знам, че нищо не знам, ама другите и това не знаят