|
НАКЛОНЕНИЕТО представя начин на извършване на действието. Стандартните бг граматики различават четири наклонения: изявително (той чете), подбудително (чети), условно (би чел), преизказно (чел/четял). Тази структура на наклонението е дискусионна в българското езикознание; в частност извън нея остават форми като 'четял е', 'четял бил', 'да чете'.
Следващите редове изразяват една лично моя хипотеза относно организацията на българското наклнонение.
Наклонението (modus) се явява свръхкатегория, която обединява две други: наклонение или начин на действието (modus actioni) и изказ, или начин на предаване на информацията (modi dicendi, лат. термини са на Г. Герджиков). Начинът на действието е петчленен: изявително (той чете), подбудително (чети), желателно-подчинително (да чете), условно (би чел) желателно-условно (да би чел). Да-формите (желателно наклонение) се явявяват не просто заместник на стария инфинитив. С тях се изразява пожелание както в сегашното (да чета), така и в миналото (да бях чел), предположение ('да чете - не, сигурно спи'), условие ('да би мирно седяло, не би чудо видяло', пример за условно-желателно наклонение). Да-формите често участват в безсъюзно свързани сложни съставни изречения: видях Пешо да тича по тревата. Не съм съгласен, че в случая 'да' е подчинителен съюз, защото в такъв случай щеше да стои в началото на подчиненото изречение (както в стбъл), а не някъде посредата (бях записал някъде един прекрасен пример, превод от библията, с огромно подчинено изречение с едно или две други подчинени на него, с глагол в самия му край. На стбъл. съюзът 'да' стои в началото, където е мястото на подчинителния съюз; в нвбъл превод обаче 'да' стои заедно с глагола. Това за мен е индикация, че имаме работа с отделна глаголна форма, а не съюз+глагол).
Изказът не изразява начин на провеждане на действието и затова причисляването на преизказването към класическата категория наклонение е неправилно, защото преизказването е начин на предаване на информацията, а не начин на извършване на действието. По-детайлно вглеждане показва, че всъщност имаме работа не с проста категория преизказни/свидетелски форми (четял/четеше), а с цяла категория, съдържаща четири члена:
свидетелски (четеше). В бг език, и особено трите минали времена (четеше, чете и беше чел), такива форми могат да се употребяват само и единствено ако говорещият е свидетел (видял е със собствените си очи) това, за което говори. Поради причина във всички исторически трудове се използва или сегашно време (по времето на цар Симеон Велики настъпва Златният век на българската книжнина) или минало неопределено (...е настъпил...) (на англ. в тези случаи се използва пак past simple tense: During the reign of king Simeon the Great the Golden Аge of Bulgarian literature came. Подобно изречение на бг е невъзможно).
Умозаключителни (четял е). С тези форми се предава информация получена въз основа на косвени улики или лични (субективни) предположения. (Старците са щели да си лягат, когато дойде пазвантинът).
преизказни (четял). С тези форми се предава информация, получена от друг.
недоверчиви (четял бил). С тези форми се предава информация, получена от друг, но на която самият говорещ не вярва и чрез недоверчивите форми изразява своето скептично отношение към достоверността й.
Още един аргумент в ползва на отделянето на тези форми е възможността за комбинирането им с две от другите наклонение (modus actioni), а именно изявителното и желателното. Не са невъзможни и несвидетелски форми с особеното просто условно наклонение: ядваш ли куме, печено прасе? (свидетелски) - ядвал бил кумът печено прасе. Преимер с желателно+умозаключителни: да са го били видели хората, нямаше да е сега на тоя хал. --- Желатлено-преизказно: Кой да отидел? Иван? Че какво ще прави Иван там. -- Желателно-недоверчиво: един път да се били съберяли цялата компания, щели били да видят ония.
Обикновено произходът на несвидетелските форми се свързва с аналогичните форми в турския език. Съществуват обаче няколко съществени разлики: категорията в турския език (както и в останалите тюркски езици) е дву-, а не четиричленна; на турски формите се образуват с прибавяне на аглутинативна частица, а на бг - със спомагателен глагол или неговото изпускане (преизказните форми за 3-то л.); стбъл текстове показват, че категорията не е съществувала тогава, но дамаскините от XV-XVI век я показват като развита почти до съвременното състояние, следователно тя е възникнала и е била развита през среднобг епоха (и действително, има среднобг текстове, в които има несвидетелски форми). Не бих приел и евентуална прабългарска теза: през стбъл епоха преизказване не е имало, а след X век техният език вече е бил забравен.
Преизказването, с цялата му сложност, е чисто българско явление.
Копирам това от темата на bhn, защото очаквам доста коментари по въпроса и по-добре да са в отделна тема.
|
Преизказването в българския език
