Здравей, Perdu! Преди няколко дни ти прочетох анализа и реших да напиша мой:-)), сега обаче ти го пускам тук без да гледам различават ли се в нещо (просто нямам време точно в момента да сравнявам), затова ако си противоречим много някъде, кажи да обсъдим.


“На кого е нужна китара без струни,
закъсняла нежност, пленени думи?
На кого е нужна нощта без звездите,
въглен вместо огън, плачът на жените....” - риторични въпроси - като усмивка, но с ирония, сарказъм. (по личното ми мнение тук “плачът на жените” не си пасва и нещо ми виси нелогично, някак несвързано с останалата част, като че ли авторът на текста не е намерил по-подходящи думи, за да спази ритъма, нещо такова) Разбирам го като “имам само пустота, моята китара няма струни, моята нощ няма звезди, нима мога да бъда нужна някому?...” Ако имаш какво да дадеш, ще се намери някой, който да има нужда точно от това. Но ако си останал беден, без нищо, ще има ли за какво да поискат да те докоснат?

Припевът е мечтание, косачите като осмисляне на младостта на душата, усещане за силата, която ОЩЕ има у тази душа. Не "раздраха душата ми", а сегашно продължително време. Разбира се, че тя може да издържи - дори когато непрестанно я разкъсват.

“Тази нощ е бедна китара без струни”. Не, ти не можеш да промениш нещата. Сбогом без думи. Това съм аз –уморена скитница. Птица съм – имам криле, но за да летя като птиците високо в небето, ми е нужно и друго. Ако можеше да имам поне късче искра от обич – за да ЛЕТЯ!

В припева вече се усеща раздразнение от “косачите” - от онова, което бележи неизбежното, прозата в живота, ударите и препятствията по пътя.

“А когато тръгна сама все нататък”... - не "ако", а "когато". Не подлагам на съмнение, че ще бъда сама – знам, че ще бъда сама! Но ще търся, няма да спра. Познавам това, от което имам нужда (блясъкът в лицата, чистотата на душите, очи = душа). Няма да се откажа да го намеря!

Припевът – така стоят нещата, това е, което се случва с мен. Но с болката все още се чувствам жива. Гоним се с вятъра! Аз съм като него, той не ме настига, не може да ме повлече! Тук сега са само косачите, раздиращи душата ми, но винаги има някой, има живот. “Еееееее-еееее.... “ - нося се по-бърза от вятъра, не зная къде отивам, но летя! Ранена, уморена, но съм тук и съм жива.

Ами... това е.

- - - -
Не се страхувай да се бавиш, страхувай се да спреш.