|
Житейски път
Васил ЛЕВСКИ (Васил Иванов Кунчев) е роден на 18 юли (6 юли стар стил) 1837 г. в Карлово в тогавашната Павликянска кааза (област) в семейството на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Има двама братя — Христо и Петър — и две сестри — Ана и Марийка.
Васил ЛЕВСКИ е най-малко известен с официалното си име, както и с духовното си име дякон Игнатий. Самият той се подписва в протоколите Дякон Левский, а неговите съратници го наричат Васил Дякона или само Дякона или Дякончето. Известен е с няколко турски псевдоними, например Аслан Дервишооглу Кърджалъ (В. ЛЕВСКИ) (документ на БРЦК - Букурещ, 16 юни 1872 г.), Ефенди Аслан Дервишооглу, както и с български псевдоними: Главният книжар, Тропчо, Драгойчо и др., вкл. и един арменски - Ованес. След смъртта му, през 80-те и особено 90-те години, в широка употреба влиза прозвището Апостола на свободата или само Апостола, за което особена заслуга има Иван Вазов. Васил ЛЕВСКИ е идеолог и организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК).
ЛЕВСКИ учи във взаимно училище в Карлово. През 1851 г. баща му умира от мозъчен кръвоизлив и тримата братя сами остават да се грижат за семейството. От 1855 г. е послушник при вуйчо си архимандрит Хаджи Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора, учи две години в класно училище в Стара Загора и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници. На 7 декември 1858 г. приема монашеството и името Игнатий в Сопотския манастир "Св. Спас" под мантията на йеромонах Кирил, а през следващата 1859 г. Пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон. По-късно (1861 г.), под влияние на Георги Сава Раковски, ЛЕВСКИ се посвещава изцяло на революционното дело. Той владее отлично няколко езика: турски, гръцки и арменски, които се оказват полезни в революционната му дейност.
През 1862 г. заминава за Сърбия и взема участие в Първата българска легия на Раковски в Белград. Там заради ловкост и храброст получава прозвището ЛЕВСКИ (според легендата е направил лъвски скок по време на военни упражнения). След разтурянето на легията се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През 1863 г. заминава за Румъния и след кратък престой се завръща в България. През пролетта на 1864 г., навръх Великден в Сопот, ЛЕВСКИ в присъствието на най-близките си приятели сам отрязва дългите си монашески коси. От този момент той става мирски дякон (служител, помощник) на свободата Васил ЛЕВСКИ. Архимандрит Василий се опитва да възбуди църковно следствие срещу племенника си, но Пловдивският митрополит заплашва самия Василий с наказание, ако упортва в настояването си. 1865-1866 г. ЛЕВСКИ е учител в с. Войнягово, Карловско, а след това (до 1867) в Еникьой, Северна Добруджа. Като учител ЛЕВСКИ развива революционна пропаганда сред народа и организира патриотични дружини за бъдещото въстание. През 1866 г. на румънска земя се движи в средите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През ноември 1866 г. се среща с Раковски.
През 1867 г. става знаменосец в четата на Панайот Хитов. В Белград участва във Втората българска легия на Раковски (1867 – 1868). След разтурянето й прави опит да премине в България с чета, за да подготви народа за въстание, но е арестуван в Зайчар от сръбските власти и хвърлен в затвора. Освободен, ЛЕВСКИ се прехвърля в Румъния. След това отново се връща в Зайчар и пак заминава за Румъния.
След неуспеха на четническата тактика ЛЕВСКИ стига до идеята, че за успешния изход на национално-освободителната борба е необходимо центърът на революционната подготовка да се премести в България чрез изграждане на мрежа от революционни комитети. На 11 декември 1868 г. започва първата си агитационна обиколка из България, която завършва през февруари 1869 г. Март-април 1869 г. се връща в Румъния. Започва втората си обиколка из България на 1 май 1869 г., по време на която основава революционни комитети. На 26 август 1869 г. се връща в Румъния през Русе. Убеждава за преместването на революционния център в България, но не среща подкрепа.
В края на 1869 г. ЛЕВСКИ участва в създаването на БРЦК в Букурещ и заедно с Любен Каравелов застава начело на революционно-демократичното му крило. Напуска Румъния и продължава изграждането на мрежата от революционни комитети в България. В края на 1870 г. определя Ловеч за център на ВРО — „Привременно правителство в България“. На 7 януари (стар стил, Ивановден) 1872 г. основава в Троянския манастир първия монашески революционен комитет, чийто председател става йеромонах Макарий (от 1876 до 1897 г. игумен на манастира).
През 1871 г. за помощници на ЛЕВСКИ са изпратени Димитър Общи и Ангел Кънчев. Същата година изработва програма и проектоустав на БРЦК. Инициатор и участник е на първото общо събрание на БРЦК в Букурещ (29 април — 4 май 1872 г.). В края на юни 1872 г. напуска Букурещ и като пълномощник на БРЦК пред комитетите в България започва преустройство на Вътрешната революционна организация. Създава окръжни комитети.
На 22 септември 1872 г. Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. ЛЕВСКИ е против, но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация. ЛЕВСКИ получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. На 26 декември 1872 г. бива заловен от турската полиция поради предателството на ловешкия поп Луканов до Къкринското ханче (източно от Ловеч). Съдът го осъжда на смърт чрез обесване. На 18 февруари (6 февруари по стар стил) 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил ЛЕВСКИ се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник.
През 1956 г. при археологически разкопки в църквата "Света Петка Самарджийска" в центъра на София е разкрито погребение, около което избухва спор дали това не е тялото на ЛЕВСКИ. Учените твърдят, че не е, но според устни предания точно това е мястото, на което тялото тайно е препогребано след обесването. Полемиката периодично затихва и се възобновява през годините, докато през 1986 г. БАН взема решение да постави паметна плоча на църквата, но то така и не се осъществява. Спорът няма официално решение и до днес.
За делото на великия революционер
В цялата си извънредно богата дейност, която протича при най-сложни и тежки обстоятелства, ЛЕВСКИ се разкрива като велик организатор, идеолог и вожд на националната революция. Той поразява с дълбокия си реализъм, с голямата си проницателност, с изключителното си съзнание за дълг и отговорност пред освободителното дело на своя народ. Бележитият революционер не изневерява на себе си и на своя революционен дълг до сетния си час, когато при крайно тежки обстоятелства е изправен пред извънредния съд в София, а след това на бесилката.
Великият син на народа извежда освободителното дело на нов и широк път. Следвайки развитието и практиката на националноосвобо-дителното движение, самостоятелно, по свой път, той поставя основите на нов етап в идеологията на революционното движение. ЛЕВСКИ изтъква, че в борбата за свобода народът ще успее, ако разчита на собствените си сили и ако предварително се подготви, организира и въоръжи. Идеята за общонародно въстание, подготвено от вътрешната революционна организация, принадлежи на ЛЕВСКИ. Тя назрява в развитието на освободителната борба, но неговата заслуга е, че той прозря историческата й роля и я осъществява със замаха на голям народен водач.
Никой преди него не схваща значението и ролята на вътрешната революционна организация, защото никой не разчита в освободителното дело само на собствените сили на народа. Апостола провъзгласява пълната независимост на освободителното движение, което занапред трябваше да разчита на вътрешната революционна организация и боевата подготовка на поробения народ. ЛЕВСКИ полага върховни усилия да възпита, организира и въоръжи народа за решителната борба.
Организационната система, която той изгражда, има следния вид: върховното ръководство принадлежи на Централния комитет, който е избраник и пълномощник на народа и революционната организация. Частните комитети по села и градове са непосредствените изразители на революционната идея сред народа. Те творят организационния живот в страната и са преките деятели на революцията. Те са равноправни помежду си и се намират в преки отношения с Централния комитет. По-късно ЛЕВСКИ преминава към децентрализация на организацията и създава първите революционни окръзи или окръжни центрове, както той ги нарича. Извършената промяна е един по-висш етап в развитието на организацията. Тайната полиция е екзекутивната сила на организацията, а войводите, избрани чрез състезателен изпит, са военните ръководители на народа.
Тая най-обща схема, почиваща на принципа на демократичния централизъм, не изчерпва огромното значение на организацията. Тя не дава ясна представа за голямото богатство от подробности, нито за оня живот, който организацията осъществява в своето развитие. Като цяло обаче тя разкрива не само организационния гений на Апостола, но и революционната стихия на българина, защото бе рожба на българската действителност.
ЛЕВСКИ съчетава организатора и човека на делото с идеолога и стратега. Той е не само велик организатор и масовик, но и призваният законодател на революцията. Пръв от всички схваща необходимостта от един писан закон и се заема да го изработи. Той създава революционния проектоустав, в който неговата мисъл и дело намират конкретен израз. Затова и този устав е не само един организационен правилник, а цяла политическа програма, в която обществената мисъл преди Освобождението се издига до най-големите си върхове.
Три основни двигателя вдъхновяват мисълта и ръководят дейността на Апостола: любов към народа, култ към свободата и дълбока вяра, че освободеното отечество ще има най-съвършена уредба.
Любовта към изстрадалия народ е единственото чувство, което вълнува неговото сърце, и главният подтик, който възпламенява волята му за подвиг. Пред любовта към народа — според него — трябва да се смири „и най-малката гордост"; пред тая любов няма място за тщеславие и суета. ЛЕВСКИ гори само от едно желание — да види отечеството си свободно, па после „ако щат го нареди да пасе и патките". Неговата възвишена и дълбока обич към народа не очаква и не търси признание, облаги, привилегии. Неговата жертвена готовност е все-отдайна, безгранична. „Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв" — заявява големият революционер.
Излязъл сам от народа, Апостолът разбира най-дълбоко неговата душа и нито в един миг от своя живот не се дели от него. Още в началото на своята дейност той се убеждава, че всеки революционен почин без предварителната подготовка на народа е обречен на неуспех. По-късно при всяко свое по-значително действие той изхожда, както сам се изразява, от „свободното народно решение". Убеден и последователен революционер демократ, ЛЕВСКИ вярва преди всичко в „естествената сила на народа". От друга страна, той е убеден, че революцията не може да успее, ако народът не стане сам господар на собствената си съдба.
И затова той иска всички почини да излизат от народа, т.е. от този, който е готов да умре за своята свобода, а не от емиграцията отвъд Дунава, чието значение и роля обаче той не подценява. Чувството за дълг и отговорност пред народа го правят естествен враг на всяко самовластие и убеден привърженик на съзнателната дисциплина и единството между дейците и работниците на освободителното дело.
Твърде характерен е в това отношение случаят с проектоустава. Още преди да пристъпи към неговото изработване, ЛЕВСКИ споделя замислите си с най-близките и предани дейци на движението. След написването му той го разпраща до отделни дейци и комитети в страната и чужбина да изкажат писмено мнението си и да направят предложение за изменения и допълнения. И чак след това свиква общо събрание в Букурещ от представителите на цялата организация в страната и чужбина, което да разгледа и приеме революционния проектоустав.
Великият Апостол определя ясно и категорично целта на борбата „С една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление)."
Едновременно с борбата за политическа свобода ЛЕВСКИ иска „с един труд", както сам се изразява, да се осъществи и нов съвършен обществен строй, на чието знаме да пише „Свята и чиста република".
Борбата е насочена не само срещу господствуващата турска феодална класа, но и срещу нейните крепители — българските чорбаджии. Обръщайки се към тях, той казва: „Чакаме ви да усетите горчивите сълзи на бедния ни народ, който е вече в крайно тегло. То не! Вий му пиете още кръвта и го предавате на мръсния мъчител. Решили сме се: или да ви съберем, или да ви поразим!"
По своему, със свойствената си яснота и сила на израза, ЛЕВСКИ разкрива същината на своята идеология. „Време е - пише той -с един труд да спечелим онова, което са търсили и търсят братята французи, т.е. млада Франция, млада Русия и пр. Колко скъпо и с какви загуби? Брат брата, син баща, бащата сина да убива? Сега е време да преварим това зло. Защо да водим втора борба?" Народните усилия според него трябва така да се насочат, че с един труд, с едни и същи жертви, без да става нужда да се води втора борба, да се извоюва едновременно с политическото и социалното освобождение. Той мечтае, както се изрази на времето Георги Бакалов, „с един удар да освободи България от бъдещата класова война, да разреши едновременно и задачата на своята епоха, и задачата на бъдещето". Народната революция според ЛЕВСКИ трябва да извърши коренно преобразование, като не само срине феодално-крепостническата обществена система, но и завинаги избави народа от всяко робство и от всяка социална несправедливост.
И затова, когато говори за „свята и чиста република", ЛЕВСКИ има пред вид не толкова формата на управлението, а самия обществен строй; неговата република е „демократска" република, в която народът ще бъде пълен господар на собствената си съдба, тя е „многотрайна държава, изградена по новото зидане", както той се изразява в едно от писмата си. И както Ботев се бори да се построи животът на народа „по принципите на най-новата наука за свободата", така и ЛЕВСКИ воюва за едно общество, в което ще бъдат унищожени експлоатацията и социалното неравенство.
Чужд на шовинизма, Апостола заявява: „Целта ни в Българско е братство с всекиго, без да гледаме на вяра и народност." Всички народи в България ще живеят „под едни чисти и свети закони", без да се изключват и самите турци: „Ние не гоним турския народ, ни вярата му, а царя и неговите закони." Всички народности „ще бъдат равноправни във всяко отношение", а след освобождението „ще спадат под един общ закон", който „ще се избере с висшегласие от всичките народности". Възненавидял всяка тирания, Апостола смята републиката за най-съвършена форма на управление. В устава той отправя категорично предупреждение към враговете на републиката и демокрацията: „Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система — демократска република — и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна (монархична) система, то и такива ще се считат за неприятели на отечеството и ще се наказват със смърт."
Въпреки горчивия си опит Апостола е убеден привърженик на задружната борба на славянските и балканските народи за свобода и демокрация. „Ръката си подаваме всекиму, който ще пролива кръв с нас заедно за живот и свобода човешка" — пише той на Каравелов, като има пред вид „нашите братя сърби", както сам се изразява в същото писмо. Велик реалист, ЛЕВСКИ не се отказва и „от помощта на дявола", но разчита преди всичко на собствените сили на своя народ.
Като заявява, че на българското знаме ще бъде написано „свята и чиста република", той допълва: „Същото желаеме на братята сърби, румънци, черногорци и пр." Като краен идеал на балканските народи той посочва осъществяването на една обща „Балканска република", както сам я нарича.
Изпълнен с безгранична вяра в силите на народа, срещу които „не може противостоя и най-силната стихия", великият Апостол си представя освободеното отечество като една съвършена страна, която, както той се изразява, „ще гърми най-бляскаво като единична държава в цяла Европа".
Пътят към това светло бъдеще е само един -- „Свобода чиста или смърт". Свободата е върховно благо. Тя е „най-святата работа на човека" — бележи ЛЕВСКИ в едно свое писмо — и от раждането до смъртта му трябва „да му бъде едничката му грижа". Робството е „най-противно на човечеството". Във „века на свободата и равноправието всеки притеснен и потъпкан", заявява Апостола, се стреми да разкъса робските вериги от врата си и напъва всички сили да отхвърли от себе си „жалостното и срамно име роб".
Кървавите и сирстински сълзи на поробения народ се леят върху главите на всички, които търпят робската неволя. Тежестта на задачата и несигурността на успеха в борбата за свобода не оправдават бездействието. „Чисто народният човек - пише ЛЕВСКИ на Панайот Хитов — се бори, докогато може, да избави своя народ и ако не сполучи, трябва да умре в народната си работа." Пред „чистата свобода" според Апостола и най-голямата жертва е малка. За да се издигне обаче „храмът на истината и правата свобода", трябва преди всичко да се събори “деспотско-тиранската система" на потисника.
Васил ЛЕВСКИ е докрай последователен революционер-демократ, Апостола влага своя голям принос в революционно-демократичната идеология на националноосвободителното движение. Велик патриот реалист, той вярва безгранично в силите на народа и поставя успеха на революцията в пълна зависимост от организацията, дисциплината и цялостната и системна подготовка на народа. В изграждането, а по-късно и при преустройството на организацията той изхожда от принципа на демократичния централизъм и я подчинява на волята и разума на колектива. На отделния деец той поставя нови изисквания в зависимост от новия етап от освободителната борба: съзнателност и дълбока убеденост, революционна бдителност и постоянство, преданост и чистота, проверка и изпит на хората, критика и самокритика в отношенията и работата на дейците.
Васил ЛЕВСКИ издига на по-висок етап и военно-революционната идеология на националноосвободителното движение. Той ратува за изграждането на боеспособна въстаническа армия, която според него трябва да почива на здрава организационна основа, да има добри командни кадри и да бъде добре въоръжена и подготвена не само за партизански, но и за редовни бойни действия.
Апостола на свободата е привърженик на настъпателната стратегия с оглед да се постигнат бързи и решителни резултати. Той схваща голямото морално значение на своевременното вземане и задържане на инициативата от въстаниците.
В областта на тактиката ЛЕВСКИ също придава решаващо значение на настъпателния бой, но предвижда при необходимост прибягването и до отбрана и изтъква особеното значение на селищата като упорни пунктове. Той предвижда провеждането и на партизански действия в тила на противника с цел да се постигне неговото разстройване
Апостола е най-съвършен синтез на мисъл и воля, на живот и дело. Затова у него няма колебания, няма раздвоение, няма връщане назад. Вдъхновен от безгранична обич към България и от желанието да види отечеството си свободно, той работи с ненадмината прозорливост и такт, с непостижимо себеотрицание и с неизчерпаема воля за борба и подвиг.
Неговото безстрашие, ловкостта, с която излизаше невредим от опасностите, естествената му скромност, нравствената му чистота, голямото му търпение и великодушие заедно с величието на подвига и жертвата му превърнаха неговото дело в легенда. Неговото име стана най-скъп символ на народното съзнание. А самият той израсна като един от най-съвършените изразители на българския народностен дух.
Идеите, делото, легендарният живот на Васил ЛЕВСКИ, Апостола на свободата, са велик и вдъхновяващ патриотичен пример за българския народ. Великото му дело и светлият пример на неговия живог ще останат завинаги в съзнанието на българския народ и ще изпълват поколенията с най-дълбока обич и признателност.
По материали от и
|
Апостола на Свободата [re: RlCHARDLONG]
(Лицензиран)
Апостола на Свободата