|
Историята на Франкската държава, характеризираща се с непрекъснат континуитет през цялото Средновековие, с основание се сочи като "изключение" от общия сценарий в развитието на т. нар. "варварски кралства", създадени в земите на Западната Римска империя. Изследователите изтъкват различни причини за "изключителността" на франките — приемането директно на католическата, а не "националната" за варварите арианска форма на християнството; фактът, че държавата им се образува достатъчно далеч от двата мощни центъра Рим и Константинопол, че е стимулирана от "периферното" си географско положение и пр.
Несъмнено, всички обяснения имат свои основания, но според нас те са по-скоро следствие, отколкото причина за впечатляващата виталност на Франкската държава. Защото ако териториите на заселването им донякъде са предопределени от сравнително късното им установяване в Европа, то всички останали особености на франкското поведение са били въпрос на избор, стоял и пред останалите варварски народи. В най-лаконичен вид въпросният избор може да бъде формулиран като: в каква степен и форма варварите трябва да се интегрират в структурите на Империята и Църквата, и доколко трябва и може да съхранят традиционните културно-политически традиции. Отличителното при франките, от една страна, е демонстрираната способност да се впишат плътно в имперската институционална система, доказвайки се като най-верния съюзник на християнския Рим (още преди официалното покръстване на Хлодвиг), без агресивно да изискват (за разлика например от остготите) високо място в неговата политическа йерархия или да настояват за принципната си необвързаност спрямо Империята (за разлика от вестготите и вандалите). От друга страна, дори след като франкските владетели официално са признати последователно за римски патриции и (от 800 г.) императори, те категорично отказват да се обезличат зад емблемата patricius и дори imperator romanorum, акцентирайки върху онези, често съвсем външни белези на властта си, които я представят като типично франкска. Хлодвиг и наследниците му обличат изпратената от Константинопол хламида, но запазват знака на харизматичната франкска власт — дългите руси коси. Карл Велики няма нищо против инсигниите на римската императорска власт, но винаги предпочита "националната носия". В личния живот и управлението той и наследниците му остават автентични франкски царе - много повече приличащи на загрижени за своя дом (чиято разширена проекция е своя народ) старозаветни патриарси, отколкото на римски принцепси, стоящи, по идея, над индивидуалните, над семейните и над националните ангажименти. В случая е важно да се подчертае, че съхраняването на някои традиции съвсем не означава придържане към произволно избрани етнографски куриозни, а стремеж, дори и интуитивен, към индивидуализация на Франкската християнска държава. Естествено, най-сигурният път към постигане на подобна индивидуалност, е избягване на прекомерна обвързаност както с византийската политическа система (което не изключва заимстване на централната й идея за симфония на властите), така и с папското влияние (което изобщо не означава отричане например на традиционната от края на V век за Рим идея за уникалността на папската катедра като катедрата на св. Петър).
***
Internet
|
ФРАНКСКОТО ЦАРСТВО