|
Много хора са ме питали вярно ли е, че съществува такова име, и аз съм отговарял, че наистина съществува, макар че е почти невъзможно да се запомни и изговори. Затова, който иска да се обръща с малкото име към тази голяма медуза, трябва да отдели известно време, да го заучи безпогрешно. Правени са опити да се наложи съкратено име, глезено обръщение, но тогава медузата или не отговаря, или се сърди. Глагоабазубадуза много прилича на името си — разпростряна, разлата на шир и длъж, не можеш да откриеш къде е началото й, къде е краят й. Нито пък да определиш цвета й. Особено е невъзможно да определиш нейния цвят. Правени са опити, разбира се, но безуспешни. Глагоабазубадуза съчетава всичките цветове на дъгата, производните им п комбинациите им, като се започне с бялото и се завърши с черното, но между тях се изреждат най-вълшебните тонове на жълтото, розовото, синьото и червеното, украсени с точки и чертички. Този подвижен панаир плува по морето с плавните движения на ресните си и с грациозното поклащане на чадъра си. Къде плува, защо плува? — никой не знае. Можеш да я срещнеш навсякъде, да се полюбуваш на цветовете й. Глагоабазубадуза не се движи сама. Около нея се носят стотици по-дребни медузи, специално подбрани, от пъстри по-пъстри, цяло съзвездие, което тече по водите — мълчаливо, бавно, сякаш времето няма никакво значение.
На Лиско тя бе представена като императрица на медузите.
— Императрице Глагоабазубадуза — обърна се към нея делфинчето, — можете ли да ни осведомите колко са вашите поданици?
— Три милиарда и сто — отвърна царицата. — Почти колкото цялото човечество.
— Три милиарда само в това море, нали?
— Да… И сто.
— Извинете — и сто.
— Защото често правят грешки. Искат да ни омаловажат.
— Медузите не мислят за нищо — продължи да обяснява делфинчето. — Нито за храна, нито за въздух. Нямат и неприятели. Никой не ги мрази, никой не ги обича. Между тях не съществуват въпроси за разрешаване, просто живеят… Студена ли е водата, топла ли е, вали ли, не вали ли — няма значение. Какво е скръб, какво е радост — не знаят и не искат да знаят. Само Глагоабазубадуза може да се обиди, ако произнесеш неправилно името й… Медузите се носят по течението, вълните ги тласкат по всички посоки, ако ги разрежеш, не усещат болка, но знаят какво е и удоволствие.
— Това е страшно! — поклати глава лисичето. — Най-страшното от страшните съществувания.
— Казахте ли нещо? — запита Глагоабазубадуза.
— Казах, че сте очарователна и притежавате вълнуващо име.
— Кой е този симпатичен господин? — обърна се царицата на медузите към делфинчето.
— Това е моят приятел Лиско.
— Приятно е да се разговаря с него… Компанията на изисканите кавалери ми е била винаги приятна. Поздравете го от мое име и му направете достояние, че ще се радвам, ако пътищата ни се кръстосат повторно. Тогава ще си поговорим по-обстойно за също такива умни неща.
— Ще предам поздравите ви и ще му направя достояние вашите думи — поклони се Мони. — Накъде сте тръгнали?
— Където ни изтласка това приятно течение, Мони. Желая ви хубави неща… Поздравете родителите си.
Лиско се поклони на свой ред мълчаливо и проследи как императрицата се отдели от близостта на скалата. Заобиколена от поданиците си, тя се разля като разноцветен сироп по водата. Сред стадото на медузите цареше мълчание.
— Другите не говорят ли? — заинтересува се той.
— Само царицата може да говори — каза делфинчето. — Поданиците й мълчат и слушат, вървят след нея.
— Ужасно!… Най-страшното зрелище, което съм виждал.
— Направи ми впечатление твоята учтивост към нея.
— Не знам — отвърна Лиско. — Не знам защо. Нещо ми подсказва, че с нея мога да бъда само учтив. Може би от съжаление.
— Медузите не са нещастни — рече делфинчето.
— Но не са и щастливи.
— Е, да.
— Нито пък изпитват каквото и да е друго чувство.
— Нито глад, нито студ, нито болка — потвърди отново делфинчето. — Просто стоят във водата и често пъти не можеш да ги различиш от нея.
— Чудно! — продължаваше да скърби Лиско. — Тези безлични същества не познават щастието да се усмихваш, потребността да пролееш сълза и удоволствието да вършиш нещо… Нали?
— Точно тъй… Не познават тия неща.
— Защо живеят тогава?
— Мислил съм по този въпрос… Струва ми се, че тъй като на света трябва да има всичко, има ги и тях.
— Но защо?…
— Понякога си мисля, че медузите съществуват като пример — предположи Мони. — Да бъдат сочени като пример… За нищо друго.
— Убедителен отговор — сякаш се съгласи Лиско. — Бедните същества!…
После се гмурна след приятеля си. Вече чувствуваше по-голяма увереност сред водата, махаше по-леко крачката си, спокойно потапяше глава и използуваше опашката си като кормило. Делфинчето Мони подскачаше напред. При всеки скок от гладкото му тяло се изцеждаха бисерни капки.
|
Медуза Глагоабазубадуза
(Мамино Меде)