Всички беди на човечеството идват от това, че е развил способността си да мисли "правилно".

Точно ей сега си работя, и прозорецът ми е отворен. Навън е 19 градуса. Чуват се гласове на деца, които се катерят по катерушките и играят на люлките долу. Гонят се, смеят се и крещят, разбира се. Очевидно две майки са също долу. Със сигурност са седнали на някоя пейка, надпреварват се да се изкажат една пред друга и … наблюдават!.
- Тихомире, моля те мамо, слез от там. МОЛЯ ТЕ!
- Чуваш ли, бе!
- Симона, остави …(не се чува ясно) - явно е или нещо опасно за сигурността, или е на Тихомир и не е редно да го взема)

Тихо е.

- Еее, Тихомире, стига вече де.
- Ела, ела веднага, да проверя ... (не се чува ясно), но явно е от ония неща, които трябва да се проверяват, за да може нашите деца да са в безопасност и да са „възпитани”.



Та, Симона и Тихомир, на пръв поглед "играят навън и се забавляват”, но всъщност те се учат в момента как да оцеляват навън и как да бъдат „нормални деца”.
Истински живеят само когато заспят и засънуват как се боричкат необезпокоявани, как летят над пясъчника и плюят отгоре, как награбват всички кукли на света и те се побират в двете им ръцете, как дърпат пейката и я понасят лека като перце, заедно с двете майки, които разбира се изсипват върху някое дърво.
А когато станат от креватите, всичко става толкова „обичайно подредено”, и те започват не да живеят, а да се адаптират към околната среда и да заучават правилните и обичайни неща, още с търкането, първо настрани и после отгоре на долу, на зъбите с четката в банята.

И така… докато не се усъмнят в първото „съвсем обичайно*” нещо. И дръзнат да „го” променят. Макар да го „виждат” само те.

• Като се облегнеш на едно дърво и то не се измести, е напълно обичайно нещо, например

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите