Какво да й кажа Вип?
Познава ме от 5 години. Знае всичко. Знае, че и аз съм минал през всичко това. Носталгията. Липсата на приятелите. Желанието да имаше как да изградя бъдещето си във България. НО начин няма! Минал съм през всичките въпроси, които тя сега си задава, но пък тя не иска да ме слуша.

Имам един приятел тук, Христо, той все така разправя - Аз докато сам не си счупя главата не мога да се науча. Е Христо добре си я чупи засега главата. Така я счупи, че като гледам още 5 години да работи като роб, няма да си я оправи.

Аз вече съм взел своето решение. Отне ми 6 години в депресия и близо 15 хиляди долара в самолетни билети и джобни. За нерви и драми да не говоря. И успокоителни пих, и на лекари ходих, и със семейството си съм се карал и сдобрявал, но взех решението си. Не беше лесно, но го направих.

Връщанията ми във България само болка ми носят. Явно на нея сега й е времето да направи жертвите и да си чупи главата докато достигне до решението. Лошото е че аз винаги имах вариант да се върна, а тя може и да го няма.

Аз съм обичал много България. Едни от най-хубавите хора, които познавам са там. Но с това се изчерпва - с една шепа хора. Освен ако не ми се наложи по разни тъжни обстоятелства, аз във България няма да се върна да живея! Не искам да живея в страх. Не искам да живея в непрекъсната ярост от несправедливостта около мен. Не искам да си заключвам прозореза на петия етаж. Не искам да ме навикват чиновници в държавни учреждения, които ужким са там за да ми служат. Не искам да ме е страх от полицията колкото ме е страх от престъпниците. Не искам да се откажа от най-елементарните човешки свободи. Не искам да се чувствам безсилен когато държавата прекрачи границата. Не искам да живея в политическа какафония. Не искам да газя в кучешки лайна. Не искам да нямам пари за парно. Не искам да трябва да се моля на някой да си свърши работата. Не искам децата ми, живот и здраве, да минат през ограниченията през които на мен ми се е налагало да мина. Не искам да няма храна, месото да е лукс, продавачката в магазина да ме псува за добро утро, да гоня автобуси, да ме лъжат и мамят или поне да се опитват на всяка крачка. Мога да продължа до безкрай...

Това е. Някои казват с презрение -- да бе, да миеш чиниите на американците. По-скоро чинии ще мия цял живот, щото тук и с това се изкарват достатъчно пари за да живееш нормално, отколкото да работя като грешен дявол във България за нищо, докато ме докарат до състояние в което аз ги лъжа че работя, те ме лъжат че ми плащат.

Да, ама приятелите са във България. Като няма пари, няма приятели. Като има непрекъснати ядове, няма приятели. Дори и ти да имаш, аз като нямам, няма приятели. Колко пъти сте се оказвали в една от следните ситуации - канят ви да излезнете, да ходите на море, почивка, разходка, но вие не можете, защото нещо от прекрасното ежедневие не ви позволява. Или пък обратното, колко пъти ви се е случвало да поканите най-добрия си приятел на бира и той да ви откаже. Едва след дълго настояване да ви признае, че няма пари за една бира в парка. Да, някой ще каже, ако сте добри приятели такива неща не развалят приятелството. Може и да не го развалят, ама го повлияват. Когато аз не мога да ти се похваля, че съм си купил това или онова, за да не те накарам да се чувстваш зле, с кой да споделя радостта си. Нали приятелите трябва да са съпричастни с ежедневието ти. Да са ти близки. Да има доверие. Да можете да си споделяте и мъките и радостите. А когато всеки го натисне зверското ежедневие това става все по-трудно. След 10-15-20 години приятелите ми може и да не са същите и да няма значение кои са били, но обкръжаващата ми среда ще има значение за мен, защото това ще е действителността в която ще живея.

Преди доста време бях писал за "моята България". Да, моята България, от детството ми, е много хубаво място. Но настоящата, не е моята България. Дядо ми живота си даде за тая страна и накрая тя го уби. Не заради друго, а от мързел и немарливост го умориха. Аз няма да съм следващия.

Но всичко това Вип не може да се обясни на човек, който не иска да чуе. Освен това то е мое решение и не е за всеки. Тя сега е на същата възраст, на която аз взех своето окончателно решение. Дано е щастлива с това, което реши.

When people fear the government u have tyranny. When the government fears the people u have freedom.