|
... (Хм! и такива има тук - приятели) публикувам и останалата част от разказа...
СКИЦИ НА ЛЮБОВТА
(Опит за особен поглед)
II
- Кой иска да се поразходим? – попита Ирина.
Тъкмо бяха приключили с хапването и си разправяха вицове около огъня. Времето бе иделано за предприетия излет. Слънцето топлеше от висотитата си. Лъхаше един тих, лек ветрец, който галеше.
- Аз идвам! Те, другите ще разтребват – обади се Борис, като погледна изпитателно нясядалите.
- Да! Да! Разбира се! – потвърдиха всички, като се усмихваха заговорнически.
- Е, щом не искате, ще тръгвам – каза Ирина, без да погледне Борис.
Тръгна нагоре по склона, а смутения младеж успя само да грабне флейтата сии заподтичва като пуделче отзад. След време Боцмана дори се кълнеше, че е видял и изплезен език, съчетан с виртуална опашка, която описвала във въздуха “I love you!”. Разбира се, тези твърдения се изказваха след няколко чашки и, естествено, без присъствествието на собственика на собственика на “виртуалната опашка”.
Въпреки леко закръглените си форми и градския застоял живот, Ирина се катереше по склона като младо диво яре, което се опитва да догони майка си. Догонващ, обаче, в случая беше изплезилото език (и в прекия и преносния смисъл), “пуделче”. Пуфтеше и си мърмореше нещо, което доста дразнеше младата дама.
В началото на странното “ухажване” на Рени й беше любопитно и най-вече забавно, защото “ухажорът” беше стеснителен и караше по заобиколни пътища. Гледаше я с неотлъчен поглед, който сякаш я пронизваше дълбоко в нея и четеше мислите й. Това бе силно възбуждащо и след такива срещи дълго не можеше да заспи, галейки се и мечтаейки за страстни преживявания. Шегите му бяха все на място и найстина смешни, а вицовете бяха изгребвани от бездънна яма. Но за съжаление този период отмина бързо и вместо да премине в агресивно ухажване и едно разтоварващо обяснение, Борето взе, че се промени драстично. В нейно присъствие си гълташе езика и стоеше като изтукан. Само въздишаше и ако си отвореше устата, то бе, за да отвърне на някоя шега по негов адрес с друга, която все по-често преминаваше в дебелашка и не бе бит само заради факта, че всички му влизаха в положението и му прощаваха (все още).
“- Преуморен! Глупости! Този кретен е толкоз задръстен, че се чуди как да ми се обясни! Идиот!”
Сега вече не се издържаше. Обаждаше й се по най-различни поводи, на купони и пикници постоянно се влачеше като ординарец след нея, но пак нищо – нито дума. Само един влажен и меланхоличен поглед на теле в скотобойна и мълчание. Пълно мълчание!
“- Ей го, на! Пак се повлече след мен. Аз тръгнах, белким се отърва от този кретен, а той се натрапи. Пък и тези мои приятели! Ама те май направо си го подкрепят. Що не вземат да му обяснят накои неща, да се свършва това тегло?... Ама щом само обели дума за обяснение, веднага ще го отрежа. Като сух клон ще го отрежа. Веднъж и завинаги!... А дали ще започне отново с вицовете и закачките си?”
“- По дяволите! Как да й го кажа? Какво да й кажа? Дали да й разкажа за безсънните ми нощи? Не! Глупости! Ега ти и баналностите! Рени не е толкова елементарна. Ще ми се изсмее. Ще ме съсипе от майтап. Мамка му! Колко шансове изпуснах! Ако и сега се изложа, просто ще се откажа. И от Рени, и от всички жени! Мамка му! Ще ида в манастир! Послушник ще стана. Като Иван Рилски в скит ще вляза!... По дяволите! Кога стигнахме върха? Каква страхотна поляна! И какъв изглед!”
В този момент Борис усети нещо във вътрешния джоб на якето ди. Извади го с яд (беше го убивало през цялото изкачване) и с приятна изненада установи, че държи в ръката си блокфлейтата. Тя беше единствения му утешител. С нея изливаше своята мъка, удавяйки в музика отровената си душа.
Не усети кога е засвирил. Нежните трели се понесоха над гората и тъгата, излъчвана от тях, сякаш налегна всичко живо наоколо. Свиреше, за да забрави неспокойните сънища; свиреше, за да излее насъбралата се и отдавна прекипяла, добре ферментирала в тъга нежност; и накрая, свиреше защото природата бе прекрасна и тъжна – късната есен (макар и слънчева) винаги навяваше тъга в артистичната душа.
Оголяващите дървета, покритата с кафява шума осланена трева, студените сутрени и мрачните, неприветливи вечери навяваха меланхолични спомени за бурно отминалото лято, за згубените красиви изгреви, за утихналите вече шумни ношни купони, за недолюбените гаджета...
Е! Точно в тази последователност и са стовариха чувствата и представите в самотния флейтист. Звуците, излизащи от нежния инструмент се разхождаха по цялата скала на възможностите му. Ту се губеха ниско в дълбините, създавайки илюзия за стенеща майка, изплакала очите си по загубените си деца, ту се извиваха сякаш оплаквачки от гръцка драма опяваха падналия герой. Накрая, разтърсвайки го последния спомен, флейтата изписка, а свирачът отпусна глава меду коленете си (не бе разбрал кога е седнал на един пън) и утихна. Сякаш утихна и природата заедно с него. Сякаш вятърът спря да си играе с голите клони, останалите дребни птички и животинки се замислиха над тъгата в живота си, а дърветата като че за миг спряха да изсмукват сокове от земята.
Всичко замря, но в тишината се чуваше само едно слабо и леко хлипане, придружено с тежки въздишки. Борис са заслуша. Кой разваляше нирваната на горския покой с тези твърде човешки звуци?! Кой го изваждаше от блаженото състояние на пълно самосъжаление?!
Изведнъж подскочи като ужилен. Ами да – Ирина! Беше забравил, че се повлече след нея. А сега тя плаче безутешно до него. Какво ли й беше направил?
“-Боже, Господи! Какво съм направил? В такива моменти направо не знам какви ги върша! Кой знае какви съм й ги наговорил. Какво ли съм направил? Леле-е!”
Насили се да я погледне. Страх го беше да види резултата от своята идиотщина.
“- Ама аз само свирих! Едва ли съм имал възможност да кажа или направя каквото и да е. Сигурно нещо друго й се е случило. Ами ако е паднала? Ами, ако я е ухапала змия?”
В следващия миг Борис вече бе прегърнал плачещата девица.
- Какво ти е, мила? Какво ти стана, скъпа моя? Любима моя, ненагледна. Недей да плачеш, моля ти се! Недей! Късаш ми сърцето. Кажи, удари ли се? Къде? Покажи ми!
Но вместо да се успоколи, Рени изведнъж избухна в още по-силен плач, който вече преминаваше в хистеричен припадък. Дори сякаш се чуваше и кикот към плача. А сълзите, те сякаш искаха да докарат втори потоп. Загрижения влюбен младеж направо се стъписа от страх. Не можеше да измисли какво да направи, а само прегръщаше обекта на любовните си трепети и повтаряше: “Няма нищо! Всичко ще се оправи!”, сякаш успокояваше двегодишно дете.
Тази трагокомична сценка продължи до момента, в който Борис усети нещо меко и топло на устните си. Докато прегръщаше Рени бе целувал косите й, но сега главата й бе променила своето положение и устните му се бяха долепили до тъй желаните и сънувани устни. Но погледът в очите срещу неговите бе студен и изпитателен. Сякаш го гледаше лъвица, чието дете той се бе опитал да открадне.
Борис отново загуби ума и дума. Стоеше като хипнотизирано врабче, очакващо поглъщането от боата. Ръцете му постепенно спряха да се движат по нежното тяло, а главата му се отдръпна назад – сякаш не можеше да види добре какво става пред него.
- Ти какво си мислиш, че правиш? – попита с леден глас “ненагледната”.
- Ами... аз, такова – запателчи Борето – Ами... ти...ти нали, таковата... ами ти нали плачеше, та аз... аз, таковата де!... аз да видя какво ти е...
- ... и реши, че можеш да ме обарваш, мръсен перверзнико. Аз да не съм някаква лигава курва, та да ме галиш? Аз мога и сама да се оправям! Простак! Махай се от мен, говедо такова! – почти просъска разярената Рени.
Борис грабна флейтата си и бързо тръгна по най-преката пътека към града. За момент си помисли за раницата си, но знаеше, че приятелите му ще я донесат. Затова и се затича като подгонен дивеч, без дори да следва напълно утъпкания горски път. Скоро изчезна в гората...
“- Кретен! Скъпа ще ме нарича! Мила моя! Ха! И ненагледна!... Но как само свиреше!! Душата ми извади, направо се разревах като малко момиченце!... Я се спри, малката! Нали си казах – няма да му се дам. Каквото и да ми струва това.”
III
- Обичам я, приятелю! Тя е самото съвършенство. – каза вдъхновено Григор – Трябва да е моя! Каквото и да стане. По дяволите! Понякога си поръчвам коктейл “Светла”!
- Ами, кажи й го най-после – контрира го Иван – Та сигурно вече се чуди защо си мълчиш.
- Опитах се, но тя само се изсмя и избяга – със жален тон почти изблея Григор.
След тези встъпителни слова двамата потънаха в размисли, разреждайки ги с коктейли. Седяха в коктейлбара на хотела и пиеха пореден коктейл, за да се разхладят в жегата. Климатикът тихо жужеше и поддържаше приятните двадесет и пет градуса по Целций, а барманът забъркваше своите вълшебни елексири. Персоналът бе вежлив и на фона на тиха джазова музика, приятна обстановка без цигарен дим можеха да си прекарват приятно. А може би и заради всичко това тук винаги бе празно.
Цялата тази обстановка предразполагаше към разговори, които спомагат за разголване на душата и произвеждат единия събеседник в общественополезния сан “кошче за душевни отпадъци”. Такъв в този момент го играеше Иван. Нямаше как да откаже тази услуга на най-добрия си приятел.
- Как да ти го кажа, приятелю... – примлясна Иван - ...е, добре!... не се очудвам, че е реагирала така. Просто си има сериозно гадже, а и не иска да прави мръсно на най-добрата си приятелка.
- За Наталия ли говориш? Остави я тая. Никога няма дори да й обърна внимание. Какво си мисли тя? Че може да ми се бърка в живота, поради това, че си мисли, че ме обича? Ние, мъжете, да не сме стадо овни, та да ни делят жените, я! – изнервничи влюбеният.
- За наше нещастие, приятелю, точно така става. Дови вече е научно доказано. Така, че единственото, което ни остава е, да се примирим със съдбата си – въздъхна Иван.
Консумирането на коктейли продължи с мълчание. Никой не бе съгласен с доводите на приятеля си, но и не намираше нови в своя подкрепа. Така, след като платиха, си тръгнаха – всеки по своята си работа.
Григор се отправи към фитнес центъра. В последните няколко години се бе отпуснал и понатрупал кила. Сега твърдо следваше решението си да си върне формата. Пък и Светла можеше и да го хареса по-стегнат.
В клуба бяха обичайните кибици и гонеха своята натоварваща или разтоварваща програма. След като се преоблече Григор започна да загрява с два дъмпела. Когато загря добре, се отправи към гладиатора. Бе решил пътво да започне със стягане на краката и задника (нали жените първо задника гледали).
Някой бе заел мястото и се виждаше как се подмятат някакви си мизерни четиридесет килограма.
“- Пак са докарали новобранец дето трябва да го изчаквам по уредите!” – помисли си гневно Григор.
Беше му писнало да се моткат разни дечурлига в краката му.
Заобиколи гладиатора и едва не извика от очудване – новобранецът се оказа Натали! Глътна си езика от изненада и яд. Това беше върхът на всичко. Мислеше, че поне тук ще може да се отърве от досдницата. Да, ама не! Сега ще има да “лази” след него и да се умилква: “Ще ми покажеш ли упражнението?... Ще ми смениш ли тежестите?” и куп други гадости, на които само тя е способна.
Но преследвания успя да удържи чувствата си и дори шеговито подхвърли:
- Какво, целулита ли горим?
Наталия се усмихна учтиво (направо не е за вярване – само учтиво!) и му отвърна:
- Малко да се стегна. След малко освобождавам уреда.
Григор седна на пейката и докато чакаше реши да хвърли едно око на натрапницата. Не я беше виждал в толкова тесни дрехи и сега можеше да открие дефектите й, за да й ги натяква после (белким, дай боже!, да го остави на мира най-после). Загледа се в глезените й (по това се познаваше расовостта както на конете, така и на жените), не можа да открие забележки (никакви!?). Прасецът бе стегнат и добре оформен. Бедрата имаха една лека заоблена форма, която бе доста апетитна. И най-важното – нямаше целулит! Не повярва. Дори си разтърка очите.
“- Задникът ще го огледам като стане” – помисли критикът.
Талията бе тънка, а гърдите – овални и излъчваха тежест и твърдост. С прибрана коса лицето й изглеждаше красиво.
“- Пет и половина по шестобалната!” – даде си оценката експертът.
В това време неволния манекен стана и тръгна към тренажора по гребане без и дума да обели.
“ – Леле-е! Е, т’ва е задник! Супер е!... Абе, аз кви ги говоря?!?! Още малко ще изплезя езин и ще хукна по нея! Я се стегни! Уф! Колко малко ни трябва на мъжете. Само да видим маце по шерти и тясна фалнелка и се побъркваме... Ау, как е затоплила седалката!... Ама, чакай, аз не съм сменил тежестите! Уф, взе ми акъла, май?”
След тренировката Грогор отиде към душовете, за да отмие потта и умората. Влезе в съблекалнята, съблече се и си взе несесера. Тръгна към душовете и замръзна. В последната кабина някой се къпеше и тананикаше. Гласът бе женски!? Не можеше да бъде! Женската съблекалня бе в другия коридор и, доколкото знаеше, там също имаше душове.
“- Коя ли патка е сбъркала съблекалните?”
Не страдаше от някакви скруполи и затова влеза най-спокойно в първата празна кабина и започна да се къпе. В това време в последната душът спря. Чу се шумкане, след което отваряне на вратичката. Реши да погледне все пак коя е патката. Вратите бяха такива, че се виждаха главите на къпещите се (собственикът не искаше сексистории в клуба му). Обърна се и какво да види – Наталия по хавлия и с тюрбан на главата. Видя го, усмихна му се стеснително и проговори, сякаш бяха насред площада:
- Женските душове не работят нещо и аз реших да не рискувам да ходя мръсна. Нали не съм те притеснила много?
- Всъщност изобщо. Не съм с остарели разбирания – почти небрежно отвърна Григор.
- Зная, чв вие мъжете сте малко стеснителни и затова може ли да те поканя на по бира след като привършиш. Аз черпя.
Когато става на въпрос за бира и то след яка тренировка, Григор никога не отказваше. А отделно не би отказал на дама – това можеше да я обиди, а той никога не би нарушил етиката на кавалерите.
- Става. След десет минути съм готов.
Тя си тръгна, а той установи, че е силно възбуден.
“- По дяволите! Почвам да се похабявам. Скоро сигурно ще се възбуждам при среща с всяка жена!”
Седяха в бара, пиеха си бирата и си говореха глупости – за филми, актьори, книги (ха! и тя харесва фантастика!) и куп други щуротии. По навик Григор разказа няколко вица и Наталия много се смя. Тя също каза един-два.
Неусетно преминаха на по-сериозни теми – за работата, за живота, за морала и моралистите и тъй нататък. Пиеха вече по втора бира и затова си поръчаха картофки...
- Последни поръчки, че след малко ще затваряме! – сервитьорката почти ги стресна.
- Леле! Кога стана десет часа? Още преди два часа трябваше да съм си у нас! – Григор изпадна в паника. Беше обещал на майка си да се прибере по-рано.
- Ох! И аз закъснях! Колко бързо лети времето? – възкликна Наталия – Съжалявам, че ти отнех от времето.
- Няма нищо. Не се притеснявай – закъснелият бе великодушен.
През нощта не можа да спи. Постоянно сънуваше как той и наталия са под душа и страстно се любят. Това го подлудяваше.
На сутринта стана недостал и влюбен. Не! Не в Светла! В Наталия!! Чувстваше, че не може да диша без да я види. Едвам дочака края на работния ден. Покани новата си изгора в изискан бар и й се обясни пламенно и жарко. Тя благосклонно прие. После отидоха в квартирата й за “по едно кафе”. Е, под душа бе по-добре отколкото в съня му!
- Значи подейства от първия път? Аз ти казах, че един мъж, когато види готино бедро и стегнат задник започва да мисли с оная си работа. Пък ако му предизвикаш и еротичните фантазии – просто е твой.
- Ех, Светле, защо не те послушах по-рано? – изчурулика весело Наталия – Дай да те черпя още по едно уиски. Не знам как да ти се отблагодаря.
- Ти стори много повече за мен, като ме отърва от досадника. Затова и следващото уиски е от мен – с доволна усмивка отвърна Светла.
|
По молба на един приятел...
