|
Живял високо из планините, във влажната Старопланинска верига, под бетонения покрив на двуетажната си къща чичо Минчо. По цял ден нямало какво да прави и седял сам като ряпа, посаден върху прогнила дървена пейка, от която се виждали комините и покривите на "Химко".
Ставал сутрин чичото, заглаждал плешивото теме с ръка, обувал калните гумени ботуши, хапвал на две на три попара от стари закуски от закусвалнята в близкото село (скаутчетата от Враца му ги носели за да не умре от глад и самота) и излизал сред природата с кошница в ръка.
Единствените другарчета на Чичото били неговите костенурки.: Донотело, Микеланжело и Ръваело. Живеели мирно и тихо в стария поцинкован леген на двора. Каква радост наставала само, когато чуели чичо си Минчо, каква възбуда.. ...отваряли си те очичките и започвали да го гледат, а когато ги вадел собственоръчно от мръсния леген, те протягали муцунки за да го целунат.
Чичо Минчо не обичал резките промени, дори когато вятъра сменял рязко посоката си, му се завивало свят и той полягал в несвяст на зелената старопланинска тревица. За да си няма проблеми с малките черупчести същества, които не спирали да тичат около него и да му се радват, той им вързвал по една тухла на гърба и така се разхождали около къщата с часове.
Кошницата се пълнела лека-полека с дървесни гъби, а часовете се точели бавно, бавно като борова смола.
По залезслънце четирте живи същества се нареждали на пейката с изгледа и изяждали цялата кошница гъби. Минути по - късно блясъка в очите им изчезвал и по лицата се стичали катранено-черни сълзи. Черно-бели халюцинации се завъртали във вихрен танц. Всички цветове и звуци изчезвали като по команда. Чичо Минчо припадал, а костенурките си отвързвали тухлите от гърбовете. Захапвали края на бризентовия му шлифер и нежно го завличали в леглото. После му събували калните ботуши го завивали.
Дошла Коледа.
Крачейки бавно по снега с малки крачки Минчо се приближавал към легена със замръзнала вода. Костенурките бавно отваряли очички за да видят любимото си двукрако. Този път обаче очичките им се отворили малко повече, защото забелязали в мъжкте ръце тъп, ръждясал нож и разбрали "Коледа без печена костенурка - няма как!". Изпаднали в паника, заритали хаотично с крачета и успели да разчупят леда. Разбягали се в различни посоки. Само Микеланжело не успял, неговата черупка била замръзнала до средата, а задните крачета измръзнали.
Устата на чичо Минджа се изпълнила със слюнка, а ръчичките му затреперили.
Кални стъпки оставали по белия сняг. Лига се проточвала по небръснатата му брада. От дългото чакане Микеланжело припаднал два пъти.
Във безсилието си другите две костенурки се спуснали решително и отхапали парчета гума от единия ботуш. Тялото на човека не успяло да направи следващата си крачка. Костенурките подскачали и го хапели. Късали парчета месо. Скоро червена пелена обагрила белия двор. Червени пари изпълнили въздуха в гъста червена мъгла. Станало много тихо, чувало се само тракането на костенурските зъби.
Щрак щрак щрак!
Минутите на ноща бързо се умножили и всички цветове станали еднакви.
Скоро и щракането спряло.
На другата сутрин три черупчици лежали замръзнали в кървавочервения лед, очевидно затиснати от падналото тяло на Чичо Минчо. Леда свързал четирите същества завинаги в смъртоносна прегръдка. Любов, ти си навсякъде!
|
Костенурките нинджа и Дядя Минджа
