|
Когато бях малка вярвах на всичко. Дори вярвах, че има любов като в приказките. Мислех, че любовта съществува, дори ако си пепеляшка и загубиш стъклената си пантофка., после разбрах, че тя съществува само ако се превърнеш след това в принцеса.
Както казах - един ден се усъмних. Заподозрях и Принца и Рицаря, и Иванушка глупака и дори Триглавия огнедишащ змей в корист в любовта. Тоест в лъжа. Не помня точно дали това е било първата лъжа, в която съм хванала “учителите си в живота” , но така или иначе забелязах, че никой не се женеше за мръсната и бедна селска девойка, ако все пак не се окажеше именно тя царската дъщеря.
Виждах как ни лъжеха, че доброто побеждава. Че любовта е всеутвръждаваща. Но вероятно за да ни обяснят, че доброто и любовта са Висши неща са решили че за тая възраст удобно изразно средство за илюстриране на Висшо са Принц и Принцеса. Но така или иначе никой из приказките не се женеше за селското отрудено момиче, в което първоначално се влюбваше - накрая тя винаги се оказваше или принцесата или третата дъщеря на царя или поне Василиса прекрасна.
Пълни глупости – бля бля и грозни лъжи в името на... любовта.
Учеха ни, че ако обичаш много някой и хвърлиш гребенче пред себе си- всяка водна шир ще се разцепи на две и ти ще се докапаш до корема на гъската , където се намира ключът за сърцето на любимия човек.
Че шапката-невидимка, наметалото и скритата камера не са шпионски атрибути, а с тях можеш да докажеш любовта си. Да разбереш, къде изтърква принцесата всяка вечер пантофите си, има една единствена цел – да й покажеш колко я обичаш .
А после някъде прочетох, че любовта не може да съществува без вярата.
Не помня точно в кой момент, но започнах и аз да лъжа. Не знам дали съвсем спрях да вярвам, но да лъжа започнах.
Продължавах да раста.
Появиха се учителите в училище. Опитах се да им вярвам, дори на първия си учител по руски език исках да вярвам. На първия. (Вторият вече ме изключи от комсомола и ми намали поведението). Растейки, учителите ми ми се струваха все повече възпитани отколкото умни. Спрях да им вярвам. На повечето. Останалите - вероятно не са съществували.
Родителите... - не им вярвах не защото ме лъжеха, а защото аз ги лъжех. Лъжех ги, че им вярвам... за всичко, а за останалото... те ме лъжеха, че ми вярват. Имахме си доверие.
Продължавах да раста. И да израствам вярата.
Появи се първото момче. Излъгах го бързо - още когато му казах, че ме е страх от тъмното. Той ме увери, че съм мило момиче. Беше красиво да си вярваме.
Следващият ми каза – обичам те! Вярвай в мен. Обещах му - “Ще те обичам вечно” - Повярва ми. Любовта е красива с вярата.
По нататък ми повярваха, че ще бъда добра съпруга.
Продължавах да раста. И да израствам вярата. Вярата минава.
След това се появи и мъжът, който ми повярва, че ми е втория....след като аз от моя страна му повярвах, че е търсил точно мен досега.
Всеки следващ в живота ми ми вярваше, че му вярвам.
Ставаше все по-лесно да си вярваме. Защото вече дори не се усъмнявахме, че се лъжем. Или ни беше все едно...
В началото лъжех безцелно, вероятно за да се адаптирам. За да издържа на Естествения подбор. След това се научих да лъжа красиво. Накрая си намирах и цел за лъжата.
Продължавам да раста. И да израствам вярата. Вярата минава. Като цирей, мазан редовно с йод.
ти сега нещо оплакваш ли се...
Редактирано от !Soley на 05.10.04 23:26.
|
да израстеш вярата или кой ни научи да лъжем
