|
|
| Тема |
 Опит за малък разказ... |
|
| Автор | пишмaн пиcaтeл (Нерегистриран) | |
| Публикувано | 06.01.03 07:14 |
|
|
|
Опит за малък разказ…
Имам си една приятелка. Определено е от породата на ония жени, за които казваме, че ги има, макар и да се срещат изключително рядко. Да я погледнеш отвсякъде, ей така, на пръв поглед ще видиш, че нищо си няма. (по това си и приличаме май…). И да се чудиш как така успява да дава от себе си всичко, за всекиго ще намери нещичко, и уж мъничко, пък току разбираш, колко много е то… Изкукала ли е, що ли… Успява да дава Нещо, дето е нищо, или нищо, дето е Нещо… И Бог не си я забравя, за празниците получи най-желания подарък – любимото й момче си дойде, за да ги прекарат заедно. Ще попитате каква приятелка ми е тогава? Ами такава, искренна и чиста. В най-голямата си радост не ме забрави, и ми изпрати няколко реда. “Обичам те. Благодаря ти. За това. И за онова. За всичко. Че ме обичаш. Обичам те.” Ето защо и аз си я обичам.
Познавам и едно момче. Много добро момче. Бих искал да имам такъв приятел. То наистина дава всичко, и по много, на любимото си момиче. ( не като мен, какво имам аз…). И все пак си мисля, че мога да му дам нещо от себе си. Нещо Много Голямо. Той няма и да разбере. Но ще го усети.
И това е най-изкуканото усещане. Да усетиш радостта, че си дал нещо от нищото си на някого, който дори не ти е близък, без да очакваш благодарност за това… И то е Онова нещо, което ме прави достоен за моята приятелка. С която се обичаме. И не спираме да си го казваме.
| |
| |
| 
|
|
