2 дни...
само 2 дни!?
Аз пък не искам вече нито един ден от другите, дето не приличат на "тия два дена".

не искам вече от тия дни другите... дето ми звънят и ми говорят всякви неща, които не ми харесват, дето се ядосвам в тях, дето стоя и чакам, пък времето едва се стели, дето малко след това, не ми стига секундата за да взема решение, дето каквото и да направя ... в устата ми остава вкус на глупаво...

не ща повече такива дни (дена, деньове, денища)... нито един не искам от тия.
Дори и след такива да имам 2 дена от красивите… пак не ги ща.
Не, бе.. не ги искам.

искам си ги всичките... от моите... дето... там... зелените, красивите, светлите, усмихнатите, безтелефонностряскащите, безпростотийните, с любимите хора, с хората с очила, и с тия без очилата (ама иначе така биха им отивали), искам си усмивките, не само моите, и на тия около мен, искам си смеха, и не само моя, искам си всичко красиво, което го има.
Искам само от ония дни дето като звънне някой аз викам "добре! разбрах, не се притеснявай. ще стане/ще го оправим, тва да е проблема. айде усмихвай се, и не мисли за това. аз ще го оправя."
Искам дни, в които мога да правя и да оправям нещата… моите и на хората…
Искам от тия дни, в които не мисля тромаво, в които дори собствения ми страх ми служи само за да не забързвам рязко времето, в които липсата на приятел се мери в разстояние, а не в "прорязване някъде в гърдите".

Искам всичко това. И нека всичко това се разпредели по дни…
Тия дни искам.

Два дни…?! два дни са толкова малко спрямо… всеки ден.

смея се. това поне със сигурност знам, че зависи от мен. :-)