|
— Добре е да имаш приятел, дори ако трябва да умреш. Аз съм много доволен, че лисицата ми беше приятел. . .
«Той не проумява колко голяма е опасността — казах си аз. — На него му стига малко слънце. . .»
Но той ме погледна и отговори на моята мисъл:
— И аз съм жаден. . . Нека потърсим някой кладенец. . .
Аз махнах уморено с ръка; безсмислено е да търсиш наслуки някакъв кладенец в безпределността на пустинята. И все пак тръгнахме.
След като бяхме вървели с часове мълчаливо, смрачи се и звездите почнаха да светят. Поради жаждата малко ме тресеше и аз ги виждах като насън. Думите на малкия принц подскачаха в съзнанието ми.
— Значи и ти, и ти си жаден? — попитах го аз. Но той не отговори на въпроса ми. Той каза простичко:
— Водата също тъй помага на сърцето. . . Аз не разбрах неговия отговор, но млъкнах. . . Знаех, че не бива да го разпитвам.
Той беше уморен. Седна. Аз седнах до него. И след кратко мълчание той добави:
— Звездите са хубави поради едно цвете, което не се вижда. .
Аз отговорих — «разбира се» и без да кажа нещо, погледнах гънките на пясъка, огрени от луната.
— Пустинята е хубава — добави той.
Това беше вярно. Аз винаги съм обичал пустинята. Сядаш върху някоя пясъчна дюна. Не виждаш нищо. Не чуваш нищо. И все пак нещо мълчаливо свети. . .
— Пустинята е хубава — каза малкият принц — от това, че някъде в нея има скрит кладенец. . .
Аз се изненадах, като разбрах изведнъж отде идеше тая тайнствена светлина на пясъка. Когато бях малко момченце, живеех в една старинна къща, за която поверието казваше, че в нея има заровено имане. Разбира се, никой никога не можа да го намери, нито може би го е и потърсил. Но то омагьосваше цялата къща. Моята къща криеше в дъното на сърцето си една тайна. . .
— Да — казах аз на малкия принц, — все едно дали се отнася за къща или за звездите, или за пустинята: онова, което им дава красота, е невидимо!
— Доволен съм — каза той, — че си съгласен с моята лисица!
Тъй като малкият принц заспиваше, аз го взех на ръце и отново тръгнах. Бях развълнуван. Струваше ми се, че нося крехко съкровище. Струваше ми се дори, че на Земята няма нищо по-крехко. Гледах под лунната светлина това бледо чело, тия затворени очи, тия кичури коси, полюшвани от вятъра, и си казвах: «Това, което виждам, е само обвивка. Най-важното е невидимо.»
И тъй като полуотворените му устни очертаха една смътна усмивка, аз си казах още: «Онова, което толкова ме вълнува в тоя малък спящ принц, то е неговата вярност към едно цветче, то е образът на розата, която свети в него като пламък на лампа, дори когато той спи. . .»
— Ако дохождаш например в четири часа следобед, аз още от три часа ще почна да се чувствувам щастлива. Колкото по наближава времето, толкова по-щастлива ще се чувствувам. В четири часа вече ще се вълнувам и безпокоя; аз ще узная цената на щастието! Но ако дохождаш в различно време, никога не ще зная за кое време да приготвя сърцето си. . . Необходими са обреди.
— Какво е обред? — каза малкият принц.
— И това също тъй е едно отдавна забравено нещо — каза лисицата. — То е онова, което прави един ден различен от другите дни и един час — различен от другите часове. Например тукашните ловци имат един обред. В четвъртък те танцуват със селските момичета. И ето, че четвъртък става един чудесен ден! Аз отивам да се разходя чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всичките дни биха си приличали и аз нямаше да имам почивка.
Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването, лисицата каза:
— Ах! . . . Аз ще плача.
— Ти си виновна — каза малкият принц, — аз не ти желаех никакво зло, но ти поиска да те опитомя. . .
— Разбира се — каза лисицата.
— Но ще плачеш! — каза малкият принц.
— Разбира се — каза лисицата.
— Но тогаз ти не печелиш нищо!
— Печеля — каза лисицата — поради цвета на узрялото жито. И добави:
— Иди да видиш отново розите. Ти ще разбереш, че твоята е единствена в света. Сетне ще се върнеш да си вземеш сбогом и аз ще ти подаря една тайна.
Малкият принц отиде да види пак розите.
— Вие никак не приличате на моята роза, вие не сте още нищо — каза им той. —Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Вие сте сега такива, каквато бе моята лисица. Тя беше лисица, подобна на сто хиляди други лисици. Но аз я направих мой приятел и сега тя е единствена в света.
И розите се почувствуваха много смутени.
— Вие сте хубави, но празни — каза им малкият принц. — За вас не може да се умре, Разбира се, някой обикновен минувач ще помисли, че моята роза прилича на вас. Но тя сама има много по-голямо значение, отколкото вие всички, защото тъкмо нея съм поливал аз. Защото тъкмо нея съм поставял под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея съм пазил с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за да излязат пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали или дори понякога да мълчи. Защото тя е моята роза.
И се върна пак при лисицата:
— Сбогом. . . — каза той.
— Сбогом — каза лисицата. — Ето моята тайна. Тя е много проста: най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите.
— Най-същественото е невидимо за очите — повтори малкият принц, за да го запомни.
— Твоята роза ти е толкова ценна поради времето, което си загубил за нея.
— Моята роза ми е ценна поради загубеното време. . . — рече малкият принц, за да го запомни.
— Хората са забравили тая истина — каза лисицата. — Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за всичко, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза. . .
— Аз съм отговорен за моята роза. . . — повтори малкият принц, за да го запомни.
|
на мед... и на мисификси... и на той си знае... :Р
