|
Вървях по нощните улици - и се занимавах с издържалите проверката на времето две неща - да гледам звездите и да мисля отношенията си с момичетата. Или за случка с едно конкретно момиче, в този точно случай. И двете неща не бяха обичайни за мен - на звездите обикновено отдавах нужното уважение и страхопочитание по-скоро задочно, знаейки че са някъде там, а момичетата бяха една смес от приятни, понякога неприятни но най-вече неразбираеми и озадачаващи случки, върху които не разсъждавах по-далеч от естетиката, личното чувство и, разбира се, теория на хаоса. И двете неща ме караха да се чувствам приятно малък и приятно невежа, толкова, че колкото и малко да науча, и колкото и малко да порастна, все би било значимо спрямо досегашното.
Една звезда имаше особен цвят. И не искаше да се фокусира. Позволих си части от секундата самосъжаление за очите, които може и да знаят какво да виждат наоколо, но то е защото по-рано са виждали по-добре, отколкото сега. Отхвърлих, разбира се, това чувство - за себе си знаех, че човек е съвършен когато го иска. Не успях, обаче, да се върна към момичето на мислите си - прелъстената и изоставена някога астрофизика организира бунт и извърши преврат, тръгвайки от тъмното и опасно гето на посредствениите ми познания в много науки, вербувайки общите съображения и остатъците от математика на своя страна, съюзявайки се временно с утвърдилия през годините влиянието си песимизъм, докато изцяло превзе съзнанието ми.
Очите си ми бяха наред. Или поне повече от звездата. Тя просто не беше истинска. Т.е. беше, май повече от всичко друго наоколо.
Осъзнаването на възможния апокалипсис не е като осъзнаването на възможната смърт, даже и за най-големия егоист. Пред идеята земята да се разнесе като дим от цигара, краят на живота излежда относително маловажен факт. От друга страна, полезно е понякога да си мислиш че няма какво да губиш. Тази мисъл се разклони на две - от една страна, котката на шрьодингер, или по-точно този който я обича, няма какво да губи - той просто има половин котка. До момента в който отвори кутията. От друга страна, дали пък котката не е цяла, една, до последния момент, и тогава да решава дали да излезе? Дали пък с поставянето на експеримента не поставяме дилема - или котката, или друго? Каквото и да е другото, и колкото и да е значимо за някой друг..... и който и да избира между котката и другото? Шибани богове, точно пък на тях ли да оставя избора? Само защото някой има безсилието да вярва в тях? Екстрактът на безпомощността и страха? Някак си просто не исках. И не им дадох. Просто преместих една звезда да ни направи сянка. Е, съжалявам, не уцелих съвсем. Ако някой друг се протегне със 120000 години назад във времето, да ми покаже как да засенча и парченцето луна, което не успях. А блясъкът беше страхотен? Да сте гледали, беше само няколко секунди. Аз в душата си го видях незасенчен. Сега можех и да се прибера у дома. А, какво? Тези двамата дето ми искаха цигара? Минал съм бил през тях докато съм мислил? Да са гледали. Минал бях и през няколко стени, коли и дървета, това не беше важно. Прибирах се у дома. Двадесет и няколко години мислене и чувстване на вселената бяха оправдани.
Наполовина.
Пролетта е дяволски далече............
|
ъ-ъ-ъ
