|
Подът на автобуса е направен от странно вещество. Блести. Май го гледах достатъчно. Ще започна да бия на очи. По-добре да погледам хората. Съвсем нормално изглеждат. Също като мен. По нищо не си личи, че съм луда. Съвсем по нищичко. Може би само по това, че мога да задържам погледа си дълго върху тях, а те се смущават и винаги го отклоняват първи. По това ли си личат лудите?
Как започна всичко ли? Започна с идеята за жълтата стая със син мокет. Всъщност не. Започнало е много по-отдавна, но имайки предвид относителността на времето и причинно-следствените връзки, бих могла да проследявам нишката до самото ми раждане. Затова да кажем, че жълтата стая е началото. Или идеята за нея. Това е нещо като да дадеш външен израз на вътрешното си съзнание. Вярно, не знаех, че вътре в мен стените са жълти, а на пода върху синия мокет има матрак, но така се оказа. Не знаех, че и моята стая в апартамента трябва да изглежда така.
Всичко в нея е докоснато от мен. Забъркала съм жълтата боя с мислите си, а под мокета съм оставила усмивките си. Хората забелязват веднага, че това не е просто стая, а друго измерение. Но не могат да го разберат и възприемат. За това казват, че стаята ми е “…странна”. А за себе си какво да кажа? Усещането да видиш как изглежда вътре в теб в материална отливка е неописуемо, затова няма и да опитвам да ви го разкажа. Пък и то си е лично мое, само за мен. “Блаженство” е единствената дума, която ми идва наум, когато вляза в вътре. Твърде символично, като се има предвид какво е тя за мен, нали? Да, със себе си съм в хармония. Започвам да прекарвам все повече и повече време в стаята си. Това, което ме кара да го правя е нарастващата ми непоносимост към хората. Колкото и странно да звучи – именно непоносимост. Както беше казал някой – “Хей ти, общият ни Създател! Дай ми сили да ги почуствам братя!”. Чужди са ми. Уморяват ме прекалено. Не искам да говоря с тях, защото всичко, което казвам е на светлинни години от мислите им. Знам, че това не е лошо или “асоциално”, както бихте го нарекли. Знам, че когато стане наистина нетърпимо, нещо ще се случи, нещо съвсем обикновено и незабележимо на вид, цялата Вселена ще се пречупи и аз просто ще ги приема. Ще приема неспиращите им кухи приказки, извиращи незнайно от къде. Ще приема архаичните им предразсъдъци и нелогичните им религии, които никога не са се опитвали да си обяснят. Ще приема истинските им сълзи, изцедени от въображаеми драми. Комплексите, срамът и страховете им. Ще приема дори вечното им мърморене и недоволство и кратките им поводи за радост. Някой ден ще приема невежеството на хората, отдалечеността им от същността на нещата и тогава ще съм не само в хармония със себе си, но и със света. За да стигна до тях, трябва да мина през отчуждаването. Както всяко нещо в този живот, пътят към сливането ни е парадоксален. Че кой би се сетил да мине по най-дългия път? Да, ама той всъщност е най-краткия. Защото не мога просто да си кажа “така стоят нещата, разни хора, разни идеали”. Това са само думи и нищо не може да ги напълни, ако не ги усетя с цялото си съзнание.
Знам, че времето да приема хората със целият им антураж от наследени чужди вярвания и запас от нищо не значещи думи наближава. Ще им простя. Непоносимостта ми към тях го потвърждава. Е, тогава вече спокойно можете да ме наречете истински луда. И няма да има по-щастлива от мен.
Денят за Прошка наближава…
|
Едно по-предишно състояние...
