Ей ся пък аз се замислих всъщност не са ли били моментите, когато ти е трябвало повече или най-вече сила, ... моментите когато е трябвало да спреш.

Не, че усилието не е това, което в крайна сметка ти помага да завършиш нещо.

Не мога да оспорвам дори и толковато много мъдри хора, дето са казали, че успехът в крайна сметка идва едва ли не, когато Въпреки Всичко си продължил, и то точно когато всички други са спрели.

Не, съвсем не трябва да се отказва човек, но... има една тънка разлика, от това да се откажеш, преди да си стигнал натам (по пътя), където си тръгнал и да се откажеш от нещо, което вече си постигнал (горе или долу). Всяко постижение е Крайна Точка в своята абсолютна стойност.

Или ... когато се качиш на върха и видиш, че там няма нищо... защо и то още в мига, когато усетиш долу-то пак поемаш нагоре
Ами именно заради пътя.... пътят е най-важният...
Пътят е по средата.
Моментите за “спиране” са горе и долу.... там ти трябва силата... да спреш и да обърнеш посоката... и не ли странно, че и при възхода и при падението ти трябва сила. Да ги превъзмогнеш.

И всъщност, не е ли самото усилие да спреш и да смениш посоката, за да поемеш новия път, самата Пределна точка която определя както “върха” (горе), така и “дънато” (долу).

Реално всеки край (добър или лош, успех или крах) е просто едно усилие да обърнеш посоката.
.. и в любовта е така... – като път е безкрайна, но... с усилия “да спреш”.

Сега вип може да се намеси със “златната среда”, аз лично съм във възторг от неговото виждане по въпроса. За аудиторията... – това е там онова място, дето като... разсечено с меч.....

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите