Да си тръгна с дима на цигарата ти?
Сам по бягащите улици?
Да ме забравиш със залеза, да се загубя с цветовете му?
Да ме изпратиш с въздишката, да изчезна с тишината?

Не!

Това ще ти е като наказание.
Че си обичала поне веднъж. Поне малко.
Че си се кълняла веднъж. Малко истински.
Делила си с някого мечтите си. Че си заспивала в прегръдките му. Че си го искала и имала до себе си. Само твой. Спирала си времето, рисувала невъзможното.

Че е бил единствен за теб - дала си му да пие от душата ти, право от сърцето.
Подарявала си му дните, сънувала си го нощем...

Обичала си някога. Не завинаги - до болка, до мълчание. Борил си се с тяло, за да пазиш любовта си.

До сълзи. Без души, без посоки. Почти истински - почти завинаги - до смърт.

Обичала си някога.
Поне малко.
Поне искрено.
После си се отрекла.

И си тръгнала.
__________________________________________________________________

Цветове



Ти си жълто!
Жълта паника в сивия живот.
Жълта пружинка от идеи.
Жълтото шалче на зимата.
Жълтото око на фара в нощта - ту светещо, ту спящо.
Ти си жълтото сърце на маргаритката, облечено в рокля от бели листенца.
Ти си жълт водовъртеж...
Жълто торнадо...
Жълтите въпроси...
Жълтите емоции...
Ти си жълтият писък на влака към вечността...
Жълтата душа на усмивката...
Ти си жълта динамика, жълтите стъпки в дъжда...
Жълто предизвикателство, жълт смях...
Жълтите мисли...
Жълтите листа на кестена...
Ти си жълто желание, жълта страст...
Ти си жълтата свобода на слънцето...
А аз съм си синьо.
Синьо мълчание, синя мъдрост.
Синя тишина...
Аз съм синият простор, сините мисли на езерото в парка, където често се взирам в себе си.
Синя магия...
Син сън...
Син облак от мечти...
Аз съм синя самота в шарения карнавал...
Аз съм син бриз, синя меланхолия...
Синя романтика, синьо въображение...
Синя приказност...
Синя светлина в черния мрак...
Синьото сърце на тъгата...
Синият зародиш на сълзите...
Аз съм син шепот в сините мечти...
Синя музика, извираща от нищото.
Синьо отражение на спокойствието.
Сините релси, тичащи към върха...
Синият феникс...

КAКВО ЛИ ЩЕ ИЗЛЕЗЕ ОТ НАШЕТО ЗЕЛЕНО?!...

__________________________________________________________________


Чужда история



Влизам в един кенеф на университета. От тия общите. Ама целият оплескан с лайна. Пък не съм вече студент да не ми пука. И в тоя момент се чука на вратата. Казвам: заето. Страхотен женски глас отвън: извинявайте. Ама страхотно секси глас. И казвам ти, направо ми секва. Чудя се как сега ще изляза от този оплескан кенеф и онова гадже, като влезе след мен, ще помисли, че аз съм свършил всичката тази работа. И така, стоях вътре, бях си свършил работата, и не знаех как да изляза. Ако се забавя малко, може и да си тръгне. Обаче ако не си тръгне, цялото забавяне е за моя сметка. За толкова време спокойно може да се оплеска целия кенеф. Иди после обяснявай на момичето, че не си ти. И кво като си с вратовръзка и чанта от естествена кожа. Абсолютен дрисльо си за нея. Сбъркана ситуация, сбъркана система на обществените кенефи, никакъв изход, никакъв прозорец. И даже като си с вратовръзка и сако, в този лайнян контекст изглеждаш адски перверзно. Някакъв извратеняк. А момичето навън чака и сигурно вече е бясно. И тогава реших. Свалих вратовръзката, натъпках я вджоба си, разкопчах ризата, сакото го метнах на една ръка, навих ръкавите на ризата чак до лактите. Станах невидим, станах част от целият този мизерен кенеф. И досега мисля, че това е най-добрият начин да се справиш с подобна ситуация. Ритнах вратата и излязох.

__________________________________________________________________



Абе няма милост