Ей, аз всъщност исках да ви разкажа за нещо от вторника си.
Вървя си аз към колата, спряна на майка си в ...., бе далеч.
Центърът на софия е пълен с паваж. Все някоя от четирите преки, които обикновено правят кръстовище е павирана. Отдавна павирана. И повече непипната. Тази по която вървях е с градинка по средата и с много локални платна за всеки случай. Та механично скачам на пръсти аз от паве на паве (на пръсти и скачам защото още шляпам с едни чехлички на токчета, а механично защото в главата ми са изминалите 9 часа, като наблягам на последния) и .. аха да стъпя на едно бордюрче, и хоп да слезна на самата малка уличка и... клаксон, спирачки и... о! Забивам токчета в калта между паветата и...както съм хванала дръжките на чантата си през рамо ги оставям да се изсулят и чантата ми сякаш е най-тежкото нещо в живота ми, подпирам на земята. Леко примигвам и аха да разтъркам очи... той проговаря: Какво става?
Мамка му - как да отговориш на тоя въпрос.
Не отговорих.
Чак сега нещо ме стресна. Гласът. Гласът беше мек, спокоен и съвсем леко приглушен. Свалих си очилата и разтърках очи.... няма грешка - на улицата съм.
Наместих очилата си и тъкмо реших, че ми се е счуло пред мен със същия тоя глас проговориха две очи... "Добре ли си"?
Погледнах очите. приличаха на гласа. Меки, спокойни и съвсем леко ...усмихнати.
Не можех да кажа нищо. Огледах се - бях в някаква малка уличка. Пред мен стоеше една моя рисунка без да е пропуснат детайл - нито от гласа нито от очите.
Бях сигурна, че ако реша да кажа нещо, ще трябва някой да пусне субтитри отдолу...
Облегнах се на спрялата кола и очевидно съм решила, че е смешно. Все още дума не бях промълвила.
Погледнах очите отсреща - и на тях им беше смешно.

- извинявай, ти... истински ли си?
Тогава се намесиха и ръцете. Едната се протегна към мен, а гласът я съпроводи "ела, ще те закарам".
Бях готова да изкрещя. Това не можеше да е истина. Сякаш беше подготвен и за това. В очите му вече имаше... сигурност - "уплашена си. Ела"
Сега вече щях да се разплача. Огледах се. през една кола на тротоара стоеше моята.
Той също я видя. Видя и ключовете в ръцете ми.
- искам да остана сама. - не можех да повярвам, че го казвам. А той сякаш и това знаеше.
Вече излизах от малката уличка, когато той паркира на моето място.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите