Все се губя из града. Обикновенно имам карта в чантата, но това не ми помага много. Зяпам я и я обръщам на къде ли не, докато разбера къде съм или къде е това, което търся.
Сега пак гледам картата и се опитвам да намеря улица “Триадица”. Колко интересно нещо значи. Гледам съответното квадратче от картата и нищо не ми е ясно, хем съвсем наблизо е бул. “Дондуков” и бул. “Мария Луиза”. А то съвсем ясно си е отбелязано даже кои трамваи се движат там. Е да, обаче на мен са ми нужни 10 минути, през които се чудя на квадратчето все едно че разчитам суахилско писмо. После някак се събуждам от унеса и постепенно всичко ми се изяснява. Изведнъж цялата тази неясна работа се оказва много точно и просто указаване на търсеното място. И вече знам какво има наоколо и съвсем логично ми вижда точно тези номера трамваи да пътуват от там, въпреки че до преди минута съм се чесала по недосетливата главица от недоумение.
Това е то. Като един опитен в губенето човек, мога смело да заявя, че най-основното нещо, когато отиваш някъде е указателното правило, че ако не си ти пука къде си, значи не си се изгубил. Ако пък усетиш тревожност относно местоположението си, просто трябва да смениш мястото, ако някак то не ти харесва. Или да питаш някой за пътя. Лесно е като две и две. Накрая всичко ти се изяснява и се чудиш защо толкова дълго си се лутал. В крайна сметка, вземете за пример мен, все съм си тук, при все че съм се губила хиляди пъти. Изобщо има ли някой, който, тревожейки се или не, да не е намерил място, към което е бил тръгнал, освен ако не е сменил плана си за деня? Намират си се местата. Лесно да стигнеш до тях и хората си стигат. А защо не прилагат това правило и към по-важни дестинации? Защото то, мисля, важи не само за улиците като крайна цел.
Ако не ти пука къде си, значи не си се изгубил и си на прав път.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите