Преведох набързо една рецензия на страниците на днешния голям германски всекидневник "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг" - хем да изгубя още малко време, както пише "Българина" по-долу, хем да ви обърна внимание върху следното: Въпросната рецензия на новата книга на геверал Локвай се появи във вестник, чиято сърбофобия бие всички рекорди в европейската преса. Рецензията съответно доста смекчено отразява книгата на геверала, ала появата й в този вестник сама по себе си е много показателна. Доста журналисти днес са изумени от всичко онова, което домашният фронт ни сервираше по време на Косовската война. Външният министър Фишер полагаше полагаше всички усилия да засенчи дори холокоста със сръбските зверства. Министърът на отбраната Шарпинг без никакво основание говореше за сръбски концлагери, и размахваше погрешно датирани фотографии и привеждаше дори фалшиви цифри. Последното сега му напомня бригадният генерал от Бундесвера и сътрудник на ОССЕ във Виена Хайнц Локвай в новата си книга "Косовският конфликт. Пътят към една война, която беше предотвратима". В нея генералът класифицира събитията в Косово като гражданска война между сърби и албанци. Интервенцията на Нато според генерала е била помощна операция за косовско-албанската АОК: "Като военновъздушна сила на АОК Нато спечели гражданската война за АОК." Тази инструментализация на Нато не би била възможна, ако САЩ не свързваха с войната и свои национални интереси. Книгата на Локвай впрочем се занимава не толкова с американските мотиви, колкото с реакцията на германците. От необуздан мерак да се прояви на международната сцена новото германско правителство полага неимоверни усилия да внуши на населението и на Бундестага, че тази война е абсолютно необходима за предотвратяването на "хуманитарна катастрофа". Точно този аргумент обаче с всеки изминат ден изглежда по-съмнителен. Ако убедително обоснованата и детайлна студия на Локвай отговаря на истината, министърът на отбраната Шарпинг или не е разбирал информацията на своето министерство, или съзнателно я представя в изкривена форма. Така например малко преди войната Шарпинг заявява, че югославската армия в Косово междувременно концентрирала 40 хиляди войници. В действителност, пише Локвай, личният състав на армията в Косово е бил около 20 хиляди души. "Защо министърът на отбраната представи на парламента два пъти по- висока цифра?" - пита авторът. Който иска да убеди другите, има повече успех, когато сам си вярва. За последното свидетелствува публикуваният от Шарпинг "Дневник на войната", наситен с патетични пасажи. За голям брой германски офицери бе непоносим "необуздано емоционалният език" на министъра, ала толкова по- добър бе публичният ефект на призивите му, да се сложи край на "систематическите убийства" в Косово. Локвай също така се съмнява и в автентичността на така наречената "Операция Подкова", която стана публично известна точно в момента, когато се надигна подозрението, че огромните потоци бежанци бяха произведени именно от бомбардировките на Нато. Според въпросната "Операция Подкова" още от 1998 година съществували планове за систематическото прокуждане на косовските албанци - по време, когато официално се водиха преговори. В своя "Дневник на войната" Шарпинг отбелязва: "Най после имаме доказателството!" Никой не се съмнява, че съществува някакъв документ, попаднал през някакви съмнителни канали в ръцете на Шарпинг. Въпросът е, дали този документ отразява намеренията на Милошевич. Локвай привежда убедителни основания, хвърлящи съмнение върху автентичността на този документ. Рудолф Шарпинг обаче сега твърди, че "Операция Подкова" е базата за повдигнатото от Хагския трибунал обвинение срещу Милошевич. Пресата впрочем отдавна публикува изявление на тогавашната главна прокурорка на трибунала Луис Арбор, поставяща под въпрос този документ. Ако Шарпинг продължава в същия дух, скоро можем да го сбъркаме с Насредин Ходжа, мюсюлманския Тил Ойленшпигел, който, като го попитали, на колко години е, казал: на 40. Като му възразили обаче, че и преди три години отговорил същото, Насредин Ходжа казал: Да, един мъж държи на думата си! Косовската война, която за Запада бе война на образите и на думите, доведе до гротескно изкривяване на понятията. Първо Нато отричаше, че води война. Тъй като обаче това си беше война, тя бе обявена за "справедлива война", а бе справедлива, защото бе необходима, а необходима бе, защото бе срещу една "хуманитарна катастрофа".Косовските албанци, които избягаха от родината си, бяха назовани "прокудени". Сърбите обаче, които след войната бяха прокудени от Косово, сега наричат "бежанци", отбелязва Локвай. Днес вече никой не говори за геноцид. А Рудолф Шарпинг през тази седмица си позволи дори очевидно съмнителното твърдение, че актуалните напрежения в Косово само отчасти били предизвикани от етнически конфликти.Прав е само дотолкова, доколкото последиците от бомбардировките действително също допринесоха за катастрофалното положение в региона. Хайнц Локвай не отрича, че сръбското правителство с несъразмерна бруталност реагира на всяка провокация на АОК. Локвай също не може да намери извинение за Милошевич. Той по-скоро подчертава, че АОК съзнателно провежда провокациите, за да подбуди Нато към въздушна война срещу сърбите. Под ръководството на САЩ, пише Локвай, Нато не положи особено интензивни усилия за намирането на мирно разрешение. Още през есента на 1998 година имаше възможност за това. До края на октомври 1998 година Югославия според думите му до голяма степен задоволила исканията на Запада. САЩ обаче и техният човек в ОССЕ, шефът на косовската мисия Уокър, не бяха заинтересовани от мирно разрешение. Вместо това те подкрепяха АОК, като хвърляха цялата вина за ескалацията върху сръбското правителство. Книгата на Локвай води до ужасяващия извод за доста безотговорните действия на Алианса, който изобщо не искаше да изчерпи дипломатическите възможности на преговорите с Милошевич.