Здравей! За съжаление диспутът ще си остане явно в абстрактно-доктринален пласт на анализ. Идеологията е по-скоро извинително романтично обяснение, отколкото опит за формулиране на принципите на поведението на обществата. Отново ще се скрия зад пример от османското (впрочем и наше собствено!) минало: първоначалната агресия на т. нар. ранни турци се осъществява от групи с многонационален и разноверски състав, като уж носителите на исляма всъщност (така, както това мисли съвременната тюркология) изповядват племенните си вярвания. Разказът за османовия род в хрониките от времето на Сюлейман Великолепни показва шаманисти, приели исляма именно в процеса на войните с комшиите по пасбища и то като средство за дипломатическо заявяване на желанието за самостоятелност - след разпадането на султанатите на Мала Азия. Ислямизирането на днешните турци е процес, напомнящ за православността на българите - дори до Възраждането и двете групи са следвали езическата си битова разновидност на световната си религия. Позволявам си този постинг, тъй като ме гнети впечатлението за твърде силният привкус към псевдотеоретизиране - който впрочем е основата на всяка религиозна доктрина. Мисленето на съвременноста започва именно тогава, когато от центровете на религиозно интелектуалстване се откъсва независимият и ставащ все по-светски Университет. Още в 13 век Западна Европа постига тази победа на духа над Църквата и религиозното. Това е действителната победа над Исляма впрочем - развитието на рационалното не там, а тук. Такъв е и проблемът за българската църква - доколкото религиозността е изобщо анахронизъм. Останалото са форми на политически (зло!)употреби. С поздрав до Генерала: Иван Грозни