Аз изобщо не съм се опитвал да противопоставя едно на друго училищното и извънучилищното обучение, просто говорех само за едното. Ако трябва, да правим аналогии - о`к. Според мен всяка цивилизация, изградена на рациото има свои компенсаторни механизми. Донякъде по споменатите от теб причини именно англосаксонската система на образование, осъзнала някои от дупките в себе си, измисля скаутизма. /Измисля го един учител, и то добър учител./ Децата, пък и по-големите младежи се учат в колектив на оцеляване, морал, другарство и пр. Скаутизмът в България е в зародиш, но тук ще ти противореча, ние НЕ СМЕ готови да се справяме с променящата се среда. ТИ - може би да. За себе си мисля същото... :))) Много интеригентни хора у нас, а интелигентните не са малко - също. Само че интелигентността в случая е утежняваща вината обстоятелство. Аз открай време във форума се опитвам да отгранича "аз"-говоренето от "ние"-говоренето. НИЕ не умеем да оцеляваме, може и някога да сме можели. Сега се плъзгаме по един много заледен улей на световните дела, и добре че има хора, готови да поемат риск, та ни закачиха за едно "спасително въже", та с бой и моркови европейците да ни дисциплинират. Понякога имам усещането, че нашият народ е дотолкова инфантилен /в колективните си дела!!/, че е като дете, което те е страх да оставиш само, да не си удари ръката с вратата... Времето на индивидуалното оцеляване е изтляло отдавна, аналогиите с героите на Карл Май /тук мога да включа и Сенкевич, и който си искате от онзи период/ са неуместни. В информационната ера ти просто не можеш да се справиш сам, дори в дружелюбна среда. Само си помислете колко хора работиха зад камерите по Нова година, за да се разбере колко е важно за неотменимия отсега нататък /поне за нас/ начин на живот, колко е важно да има огромен механизъм, който работи добре и е добре смазан. По аналогията с вълка и кучето: Няма нищо по-тъпо от един умрял от глад вълк... :))) И това с перифразата но Джон Ленън "бедни, но горди, гладни, но влюбени" би имало смисъл, ако някой ме убеди, че обичаме нещо. НИЕ да обичаме нещо. Така че, ако трябва да метафоризираме евроинтеграцията, и изобщо адаптирането ни към западния модел, е вълкът да се превърне в овчарско куче. Да се унищожи, или поне да се дисциплинира шопското ни мислене "дека е механизъм, се се разваля". И да убием лумпена в себе си, който не може да не получи порив да изцапа като види нещо чистичко, недай Бог да се движи. Веднага да го счупим... Ама ни се гледа CNN, иска ни се да сме в І-нет... Така че, ех-Пешо, спасяването поединично принадлежи към художествената литература на 19 век, един отглас от патоса на книгите от времето на Великите географски открития... Изобщо не можем да се справим сами от едно ниво нататък. Е, ако амбициите ни са малки, това е друг въпрос. Но ако говорим за теб и мен - ще по правим отделно. Това е НИЕ-говорене. Българската нация като такава изобщо е с проблематично оцеляване. И именно способността ни да се организираме е залогът за това. Аз познавам немалко български алпинисти, които правят чудеса - заедно и поотделно. Значи може да има група българи, която да се справя като такава. Националният отбор по футбол, пък и волейбол, също го доказа. Но винаги сме били по-добри в индивидуалните спортове... Император Ираклий, когато персите са стигнали до Константинопол, вече не е можел да организира голяма армия, което е присъщо на римското военно изкуство - да побеждават освен с добро въоръжение, и с числено превъзходство. Но този император успява да мобилизира де каквото има до себе си, и с една малобройна, но невероятно дисциплинирана армия успява, чрез един бърз марш да достигне до столицата на Персия, да я превземе, и да спаси своята страна. Давам пример с Византия, защото освен културата, ние сме се повлияли и от отвратителния й източен манталитет. Той не е отвратителен сам по себе си, по време на благоденствие мързелът си е благодат. Но през 12 век Константинопол пада под ударите на една немногобройна добре организирана западна армия. И именно тук е моят патос: Ако ножът е опрял до кокала, хайде, дявол да го вземе, поне по-разумните хора у нас да загърбим за по-нататък съзнанието колко сме велики "заедно и поотделно", и да свършим работата, пък после може и да има какво да делим... :)))