Предизвикателствата пред националната сигурност на България Има опасност армията ни да експлодира и с това да настъпи краят й Несъстоялата се дискусия за националната сигурност преминава в груб монолог на властта. А обществото непрекъснато се спъва в изолирани случаи - ту генерал се осмелил да каже нещо за ликвидирането на подопечната му армия, ту световно неизвестен премиерски съветник по сигурността уж бил в бар с проститутки и набил там късоглед бизнесмен; ту шеф на криминална полиция се оказва психопат, който изнасилвал убитата си дъщеря и убийцата й сестра; ту президентът се кълне, че никой янки не си е и помислял да ни иска военни бази, а на заранта правителството вече дава нужното разрешение... Златно време за дебат по рушащата се, тежко болна българска национална сигурност! Време, без място за капка оптимизъм. Ала песимизмът е реализъм, който си дава сметка, че нещата вървят на зле и нищо хубаво няма на хоризонта. Песимизмът е здраво чувство, което позволява изработване на адекватно поведение пред лицето на острите предизвикателства. Само алчните и безхаберни управляващи могат да пърхат в неизтощим оптимизъм, водени от кредото си за националната сигурност: Няма нищо страшно! Предизвикателството все още не е заплаха. Дали ще стане такава, зависи от отговора, който като народ ще му дадем. А основните предизвикателства пред националната ни сигурност са свързани с 10 наистина ключови проблема. 1. Проблемът с региона Нашата орис е да сме завинаги частица от Югоизточна Европа - регион със стратегическо значение за континенталната и глобалната сигурност; регион с тревожни огнища на конфликти. В него се възраждат стари похвати на великите сили от времето на Версай и Ньой - да сблъскват своите интереси; да говорят едно, а да вършат друго - като разсичат хладнокръвно територии, народи и съдби; да насъскват държавите помежду им; да изолират региона от същинска Европа, превръщайки го в неин заден двор и сива зона; да налагат в него не силата на правото, а правото на силата; да експериментират нови визии за бъдещо устройство на света и управлението на конфликтите. Всъщност какво се разбира под Югоизточна Европа - дали южната част на Източна Европа, която бе отдадена доброволно в сферата на влияние на СССР, за да служи като санитарен кордон, отделящ Запада от комунизма; или източната част на Южна Европа - зоната на стратегически интереси за Запада, чието присъствие в НАТО, а по-скоро присъствието в която на НАТО, не се дискутираше независимо от характера на управляващите режими, нивото на демокрацията и спазването на човешките права в нея... А може би пък регионът ни е в най-уязвимото сечение на главните цивилизационни противоречия Север - Юг (богати и бедни) и Запад - Изток (демократични и недемократични) - като част и от Юга, и от Изтока едновременно? 2. Проблемът с новия световен ред Еднополюсният геополитически модел с една-единствена суперсила САЩ е неустойчив и недемократичен. Търсят се негови плуралистични алтернативи: както отгоре - от държави като Франция, Япония, Китай, Русия; така и отдолу - от несъгласните и унижените (контрареволюция на слабите), които ще бъдат все по-радикални, безкомпромисни и терористични в битката си със статуквото. Затова са сериозни съмненията в курса, поет от нашите управници - да отдават България по всички възможни начини в служба на единствения полюс, когато светът ще възстава срещу еднополюсното господство. 3. Проблемът с глобалния икономически модел Налагащият се икономически модел се основава на абсолютизацията на пазара и частната собственост, на тоталната либерализация на икономиката и оттеглянето на държавата от нея, на преследването на икономически ръст. Този модел изяжда невъзстановимите ресурси и околната среда. Най-важното - той не е универсален, защото е твърде добър само за т.нар. златен 1 милиард богати и сити хора. Ала е твърде лош за останалите 5 милиарда бедни и гладни хора. За тях е отредена участта на втори сорт население. Отново може да се прогнозира, че тези хора ще се съпротивляват неистово срещу подобна участ; ще се опитват всячески да споделят бедите си с охолния свят и да го държат отговорен за тях. Той пък ще се отделя от новите варвари (а ние нима не сме сред тях?) чрез нови берлински и китайски стени. 4. Проблемът с демокрацията Както в Западна, така и в Източна Европа демокрацията се изражда във формална процедура, а политическата класа се изолира от реалните тежнения на обществото, натрупвайки почти съвършени умения да се възпроизвежда във властта. Различна е само причината за умората на хората от политиката. На Запад те стават инертни и безразлични поради презадоволеност и висок стандарт, а у нас - следствие на немотията и битието, превърнало се в борба за оцеляване. Така в едната крайност демокрацията отслабва и ерозира, а в другата вземат връх авторитарните методи срещу опозиция, медии, съдебна система. Укрепва терорът на пасивните и доволни мнозинства - там, или на радикалните и агресивни (да не се разбират само етнически) малцинства - тук. 5. Проблемът с националната държава Под влиянието на паралелните процеси на глобализация и регионализация добрата стара национална държава е смачквана отвън и разпаряна отвътре. Тя става твърде малка за големите проблеми и твърде голяма за малките проблеми. Същностни понятия като суверенитет, независимост, териториална цялост се изпразват от изконното си съдържание. Засилва се влиянието на външни интереси върху вътрешните процеси. Обществото все по-рядко се самовъзприема като единен организъм с общи цели, интереси и идеали. Отговор чакат редица сложни въпроси: Дали държавата е физическо пространство, или ще се превръща все повече в духовно пространство? Кои от днешните държави ще ги има и след 50 - 100 - 150 години? Колко суверенитет и независимост да пренесем в идните десетилетия, за да ни има и по-нататък? Какво е най-ценното от България, което трябва да се съхрани на всяка цена? 6. Проблемът с престъпността Основна причина за генезиса му е влошаващата се икономическа ситуация, която ражда мизерия, отслабва задръжките и обезценява човешкия живот. Обществото е отчаяно от неспособността и нежеланието на политическата клика да решава проблемите с многобройните криминални заплахи - улична, организирана престъпност и тероризъм; грабеж на национално богатство; корупция; наркотици; пране на пари; проституция, износ на бели робини и др. Вместо да опазва сигурността, държавата сама ражда несигурност и става инструмент за насилие срещу отделния човек от страна на управляващите. 7. Проблемът с информационното общество През третото хилядолетие светът навлиза в епохата на информационното общество. Държавите, които изпуснат влака стрела, водещ към тази епоха, ще си останат немодернизирани, заклещени в XX век, Тофлърови информационни бедняци - тънещи в деинтелектуализация, обезмозъчаване и компютърна неграмотност. В тази посока, след края на електрониката ни, върви и българското образование. Не на последно място - в резултат на налагана отвън визия за бъдещето на нашия народ и неговите златни деца. 8. Проблемът с Българската армия Армията е не само институция, която брани страната от въоръжена атака, но и интегрална част от самата държава. Освен чисто отбранителни нейните функции са и социални, културни и свързани с идентичността на обществото. На българските политици и военни им липсва както обща,така и разумна представа каква армия трябва да бъде нашата. Изглежда, ние никога няма да искаме армията, която имаме, и няма да имаме армията, която искаме. Ала е време вече да се бие тревога за това, което под външен натиск става във военното министерство. Там се вихрят такива цивилни спецове, че версиите са само три - те или са отчайващо несведущи, или са обзети от Бакърджиева разрушителна мания, или им се плаща от някого в зелено. Ако това безумие не бъде вкарано в поносими професионални рамки, армията ни просто ще експлодира и с това ще настъпи краят на нейната славна и горда история. Иначе въпросът за ролята на въоръжените сили е безусловно сериозен. Той трябва да бъде анализиран както през призмата на европейските (но не и американски) стандарти, традиции и приоритети, така и с мисъл за нашия регион. Съчетаването на националните интереси с регионалната специфика и европейските принципи изисква висш политически и военен пилотаж. 9. Проблемът с идентичността Най-важните елементи на идентичността ни - православието, славянският произход, българският език, кирилицата, са под натиска на обективни процеси и субективна воля. Те все по-често са подлагани на отрицание, осмиване и хули. В устрема си да докажат, че сме досущ като Запада в цивилизационно отношение, управляващите са близки до мисълта, че това, което ни отличава от него, е резултат на историческа заблуда, на ход в задънена улица, на грешен стратегически избор, на варварство или на все неща от този род. Особено беззащитна е българската история. Несъмнено тя се нуждае от нов поглед и преосмисляне, но това не означава да се отрекат тотално нашите 13 века и с тях всичко, което отдавна се е просмукало в същността и гените ни. Ние сме такива, каквито сме. Илюзия е, че без него ще станем по-добри европейци. Така само ще продадем на безценица идентичността си, без да получим в замяна повече почит и европейски шансове. Нашият народ има ясна цивилизационна идентичност и тя не е прекъсвана и унищожавана през цялото време на съществуване на българската държавност. 10. Проблемът с емиграцията на младите хора С шумна пропаганда може да се докаже всяка теза, прославяща мъдрото синьо управление. Но срещу един тъжен факт то не може да извади никакъв контрааргумент. Младите хора бягат с всички възможни средства и по всички възможни пътища от България. Така те гласуват с краката си срещу тъпотата, в която ги тласка властващата клика. Бягат, защото не искат да бъдат слуги, на които се изтръгва всичко, което може да ги съхрани като човеци и мислещи същества. Настоящи и бъдещи учени, умни хора или просто добри специалисти, студенти - всички искат да отидат или отиват, за да останат там. На подобна селекция и изтичане на мозъци трудно ще издържи която и да е държава... Безспорно, предизвикателствата, които гледат България право в очите, са плашещи и прекалено рискови. България може да ги преодолява само ако има визия за собственото си бъдеще и собствените си интереси, ако умее да се съпротивлява, да се бори. Всеки жив организъм това и върши - съпротивлява се, бори се, защото се стреми да оцелее. България трябва да прави същото. Не го ли стори, значи тя не е все още жива. Или вече не е организъм. НИКОЛАЙ СЛАТИНСКИ