Уважаеми колеги! Твърде дълго се колебах дали да пусна долния материал, с оглед обема му. Още повече, самият аз не съм привърженик на безкрайни писания. "Престраших" се, защото мисля, че не би било безинтересно да се видят различните /оригинални/ позиции по отношение войната, дотолкова, доколкото и двете са за НАТО, но нюансирани в подхода спрямо това, каква трябваше да бъде българската позиция. Смятам също, че от гледна точка дистанцията на времето, може да се даде оценка на издръжливостта на идеите. Дебатът /не я обичам тази дума/ е публикуван във в-к "Култура" - бр.22 / 4.06. Предварително се извинявам за многословието и благодаря. ===================================================== Публичен диспут между Андрей Райчев и Иван Кръстев пред студенти в Пловдивския университет на 19 май. Първа част. Изложения на основните тези Иван Кръстев: Ще започна с това, че всеки, който коментира в момента проблема за войната в Югославия, в зависимост от това каква позиция иска да заеме, започва с две уговорки. Тези, които искат да заемат позиция, по-близка до НАТО, започват с това, че войната е нещо ужасно. А тези, които искат да заемат позиция, която е силно срещу НАТО, започват с това, че Милошевич е нещо ужасно. И така в някакъв смисъл се случват две паралелни картини на войната, а оттук и две паралелни картини на света; чрез тях безспорно се изразяват и двете основни пропагандни машини - от една страна Сръбската телевизия, от друга CNN. В единия образ на войната присъстват само бежанците и страданието на косоварите, в другия й образ има единствено страданието и разрушенията в Сърбия и Белград. Първата уговорка, която искам да направя (тя е и моето лично разочарование от обществения дебат по повод войната), е, че различните пластове, на които тя трябваше да се обсъжда, по един странен начин бяха смесвани, не бяха разчленени. Затова ще се опитам да направя изложението си по-просто, задавайки си въпросите така, както ги виждам, и отговаряйки на всеки един от тях. Защото предполагам, че различията ни с Андрей Райчев - а в последните 60 дни имахме възможност многократно да говорим за тях - може би са на по-различни места, отколкото хората допускат. Първи въпрос: има ли за мен морален проблем в тази война. Отговорът ми е - да. Моралният ми проблем не е свързан с факта, че войната се води, а с факта, че НАТО, гледайки на себе си като на агент на морално действие, до този момент категорично не желае да жертва свои хора, свои войници; НАТО започна една война, която трябваше да бъде без жертви само от едната страна. Казвам това, защото според мен то изразява много важен културен обрат. И той е свързан с факта, че ако наистина вярваш в морала на каузата, която защитаваш, трябва да си готов да жертваш за нея нещо повече от пари. Изправяме се пред един от ключовите феномени на световната, или по-скоро на американската култура в момента. В античната литература Антигона трябва да направи избор между ценностите на родината и ценностите на семейството. Във филма "Air Force One" главният герой избира и двете. Възможно ли е да бъде водена война заради морален казус и в същото време Америка да не е готова да даде нито една жертва? За мен това е големият морален проблем, а не фактът, че една или друга велика сила се изправя срещу случващото се в Косово и го нарича геноцид. Вторият проблем безспорно има международноправен смисъл. Според устава на ООН това е война срещу суверенна държава. Само че въпросът кое е по-важното - суверенитетът на държавата или правата на индивида - се поставя още в 1973 г. Въобще нещата около човешките права, схващането, че ти не можеш да правиш в собствената си страна всичко, което искаш, започна да променя света постепенно, за да се стигне днес дотам, че суверенитетът все повече, специално на територията на Европа, да изглежда като проблем, а човешките права - като постулат, като изходна позиция. Единственият проблем обаче е в това възможно ли е човешките права да бъдат парадигмата, в която да бъде създаван нов световен ред. Аз лично не вярвам в това, защото едва ли НАТО е готова да се намеси, за да защити правата на някое от многобройните потискани племена в Африка. Така че за нов световен ред безспорно не става дума. Дали обаче не става дума за нов европейски ред? И как би изглеждал той? Между другото, един от най-циничните отговори на въпроса защо НАТО защитава албанците, а не например кюрдите, навярно е в допускането, че Европа не разглежда Турция като част от себе си. Това, което е невъзможно в Европа, се оказва възможно другаде. Ето това за мен е вторият голям аспект - възможен ли е европейският ред и как той ще изглежда, особено ако е наложен със сила. Третият въпрос, който си задавам, е как биха изглеждали Балканите след тази война. Защото ако за това дали войната да започне или да не започне никой от нас не е питан, то как ще изглеждат Балканите след войната е въпрос, който вече пък ние не може да не си задаваме. Тук се сблъскват две позиции. Едната казва: войната трябва да спре сега и веднага, независимо какви проблеми е решила и какви не е решила, защото самият факт, че има война, е най-ужасното нещо, което може да се случи. Мисля, че такъв тип изказване е напълно легитимно за езика на ценностите. Но в същото време си мисля, че националните държави, за разлика от индивида, не мислят само в категорията на ценностите, а и в категорията на интересите. Тук опираме до последния въпрос, по който имахме и продължаваме да имаме сериозни различия с Андрей Райчев - и той е как трябваше да се държи българската държава. Тоест трябваше ли да се включи в операцията, давайки въздушно пространство. За мен това не е въпрос, свързан с морала. Моралния въпрос си го задават индивидите и му отговарят като индивиди. Държавата не е морален индивид, тя съществува предимно в категориите на политиката на отговорността на Вебер. Затова държавата трябва да говори не на езика на ценностите, а на езика на интересите. Как изглежда на езика на ценностите решението България да даде въздушното си пространство ще оставя на анализа на Андрей Райчев; аз ще се опитам да говоря само на езика на интересите. Първо, България наистина не е взимала решение за започване на тази война. В този смисъл твърдението, че в България има две партии - на войната и на мира, сигурно е правилно от пропагандна гледна точка, но за разбирането на това, което става, не върши работа, прекалено евтино е. Очевидно е освен това, че БСП никога не е избирала Слободан Милошевич за президент на Сърбия, така че и другото твърдение - че в България има две партии - на Милошевич и срещу Милошевич, също е пропагандно клише. Ако това наистина са две пропагандни клишета, ако България не избира между войната и мира, нито "за Милошевич" и "против Милошевич", тогава между какво и какво избира България, когато трябва да реши да даде ли въздушното си пространство или не? В случая трябва да се говори на езика на сигурността. Какво заплашва сигурността на България? Не Сърбия. За да бъда напълно честен, трябва да кажа, че най-лесното, което можеше да бъде направено (и до голяма степен беше направено), е да бъде раздухан антисръбският национализъм, за когото в българската история могат да бъдат намерени достатъчно сериозни аргументи. Но по този начин да защитаваме даването на въздушен коридор за мен е неприемливо. Мисля, че българската позиция е свързана с няколко аргумента. Първо, ако България беше отказала въздушния коридор, влизаше в тотална самоизолация, без да може да разчита на каквито и да било гаранции за националната си сигурност от гледна точка на бежанците, на по-нататъшната дестабилизация на района и, не на последно място, от гледна точка на каквито и да било компенсации за загубите, които България търпи. България можеше да избере тази позиция, но трябваше ясно да си даде сметка за цената, която трябва да плати. Второто (за мен изключително важно) е, че заедно с позицията на неутралитета, България трябваше да приеме и идеята, че поне в следващите пет или десет години за стратегическо интегриране в Европейския съюз не може да се мисли, че такава възможност няма да й бъде дадена. И тъй като не може да се очаква, че на базата на естественото си развитие в рамките на пет или десет години България ще покрие критериите на Европейския съюз, тя може да разчита само на някаква солидарност; за да може да атакува решенията на Шенген примерно, България винаги използва езика на солидарността. Тя пита - това ли са ценностите, в името на които беше създаден Европейският съюз. В момента обаче, в който откаже солидарност с операцията на НАТО, България никога повече не може да използва легитимно езика на солидарността по отношение на Европейския съюз, не може да има ценностни претенции към него. Третият проблем е свързан с цялостната дестабилизация на региона. Поне моето мнение е, че в тази война се използват оръжия, които досега не са използвани. От страна на НАТО - технологични оръжия, от страна на Милошевич - психологически. Бежанският поток, който всекидневно атакува Македония и Албания, създаде ситуация на Балканите, много различна от ситуациите на класическите балкански войни. Въпросът вече не е за границите на държавите, а за това доколко държавите продължават да съществуват. Доколко Албания например съществува като държава? Контролира ли тя своята територия, движението на хората, възможни ли са в нея някакви социални функции? До голяма степен същите въпроси започват да важат и за Македония. Нарушаването на етническия баланс в Македония (защото тя е страна, в която всичко е подчинено на етническото представителство) може да създаде ситуация, в която държавата да започне да изчезва пред очите ни. Големият риск за България все повече става тоталната криминализация на района, тоталната невъзможност за съществуване на държавност - ние скоро няма да знаем с кого граничим. Идеята, че в момента, в който войната спре, започва мирът, за мен е грешна от политическа гледна точка. Затова ще разиграя пред вас три сценария за това как би изглеждал краят на войната и какво означава това за България на езика на интереса, не на езика на ценностите. Първият вариант, който изглежда най-вероятен в момента, е следният: Деморализирана от обстоятелството, че след 52 дни бомбардировки не постига това, което иска, и лишена от политическа воля да жертва дори един свой войник, НАТО тръгва на сепаратистки преговори с Милошевич; тези преговори изцяло повтарят логиката на Дейтънските споразумения - Милошевич приема международни войски с участието на НАТО в Косово, НАТО приема да сключи мир с Милошевич и се взима общо решение част от бежанците да бъдат върнати. Как изглежда този мир за България? Според мен, отвратително. Защо? Първо, не повече от 20 процента от бежанците ще бъдат върнати. Защото няма къде да бъдат върнати. Това, че бежанците трябва да бъдат върнати в родните им домове, е просто цинизъм - тези родни домове отдавна не съществуват, те са унищожени. В момента бежанската картина изглежда по следния начин - в Македония около 120 хиляди са настанени по домовете на македонски албанци, в Албания около 230 хиляди също са по къщи, не в лагерите, част от тях дори не са регистрирани като бежанци, над 30 хиляди сърби са бежанци в Македония и също са по къщи, тези хора няма да се върнат преди зимата. Единствените, които насила могат да бъдат върнати в Косово, са албанците от лагерите. Следователно бежанският проблем няма да бъде решен. А тъй като и проблемът Милошевич също няма да бъде решен, всички съседни на Югославия страни ще трябва да образуват някакъв обръч, нещо като санитарен кордон около Милошевич. Всичко това за България ще е трагично, защото цялата българска инфраструктура на износа ще се окаже заложник на факта, че Югославия няма да бъде възстановена. Позицията "те първо да сменят Милошевич, пък тогава ще им дадем пари" означава в продължение на две или три години България да се окаже почти тотално изолирана - пътят през Румъния е много сложен, а и минава през едни мостове, които тепърва ще се строят. Взимането на такова решение ще създаде и две ключови промени в рамките на самата албанска общност. В момента косовските албанци гледат на Запада като на съюзник. В мига, в който тип Дейтънско споразумение бъде сключено, албанците ще започнат да го разглеждат като противник, защото всъщност Западът ще ги е лишил от това, което искат - независимост и държавност. Тук ще се случи онова, което вече се е случило в Ливан - албанският фактор ще се радикализира. Тази радикализация, дали по ислямска линия (в момента те нямат ислямска идентичност), или по криминална, ще е нещото, което ще заплашва България и региона в дългосрочна перспектива, ако проблемът с бежанците не бъде решен. "Хамаз" не се появява в Ливан някъде другаде, а точно в лагерите, където стоят хора без бъдеще, които няма къде да се върнат. Така че не от гледна точка на ценности, а от гледна точка на национален интерес България е заинтересувана бежанците да бъдат върнати и Македония да възстанови нормалния си етнически баланс. А сега за втория вариант - за него в момента не се говори (защото е политически неприлично), но това не значи, че не се мисли. Този вариант се свежда до създаването на етнически чисти държави на Балканите. Т.е. това е идеята за втори Берлински конгрес. Мотивът за подобна идея е много прост: на Балканите ще има спокойствие само когато радикалните национализми на албанците и на сърбите бъдат удовлетворени. Това значи, че Република Сръбска преминава към Сърбия, албанците имат възможност да реализират идеята си за велика Албания, Косово се разделя, като тази част от Косово, която остава извън Сърбия, се съединява с Албания; и макар че не е прието да се говори какво става със Западна Македония, ако трябва да бъдем напълно откровени, ще трябва да кажем, че при създаването на етнически чисти държави Западна Македония трябва да отиде към Албания. В случая не обсъждам дали това е справедливо или несправедливо. Твърдя само, че етнически чисти държави трудно ще просъществуват, защото разликата между косовските албанци и албанците в Албания не е по-малка, отколкото между албанците и македонците в Македония. Косовските албанци са югославски продукт, те са учили по югославска система, завършили са университета в Прищина, а не университета в Тирана. Между другото, много от журналистите, които са в Тирана, описват ужаса на косоварите от бедността на Албания. Т.е. етническата общност не е самодостатъчна. Оказва се, че социално това са две напълно различни групи, които ще възпроизведат конфликт и вътрешни сблъсъци по начина, по който биха го направили, ако са две различни етнически групи. Третият проект, по който в момента тече дебат, е свързан с въпроса какво ще стане, ако Западът реши да даде страшно много пари на Балканите. Ако в момента Западът реши да даде много пари на Балканите, тези пари просто ще бъдат откраднати. Ще бъдат откраднати по-умело в страни като например Румъния и България, където съществуват структури, през които по-елегантно да се краде, и ще бъдат просто разграбени в страни като Албания. Не знам дали сте срещали информацията, че само 60 процента от помощите, които се изпращат за бежанците в Албания, стигат до назначението си, тъй като камионите просто са разграбвани по пътя. Следователно даването просто на пари не решава нищо. Проблемът тук е как да бъдат дадени пари, които да не бъдат откраднати. От тази гледна точка за мен не е възможно каквото и да било стабилизиране на Балканите, ако не са изпълнени определени условия. Първо, за да може регионът да съществува като цяло, Сърбия трябва да бъде част от проекта за възстановяване, и второ, не може да се мисли за стабилност на региона, ако целта не е интегриране в Европейския съюз. Тук вече идва голямото предизвикателство пред самия Запад: случило ли се е нещо толкова радикално за него, за да го направи. Твърдя, че нещо се е случило. Без да иска, с намесата си във войната Западът предефинира ангажимента си към Балканите. Западът за първи път има чувство на реална вина, различна от Босненската. Не забравяйте, че част от хората, които сега най-много атакуват Запада за това, че е започнал войната в Югославия, през 1993-94 г. също толкова яростно го атакуваха, че не е започнал война в Босна, казвайки: там няма нефт, затова не започнаха войната. Така че това чувство за вина, което е свързано и с пренаписване на политическата идентичност на самите западни партии, създава условия, в които за първи път Балканите съществуват като регион; и за първи път Балканите като регион биха могли да търсят своята европейска перспектива. По парадоксален начин може да се окаже, че кризата в Косово, тези 52 дни бомбардировки за първи път накараха Запада да разбере, че Балканите са част от Европа, нещо, което е декларирано много пъти, но никога не е признавано. Какво роди тази война в категориите ляво и дясно в България, на Балканите и на запад? На запад тя раздели и лявото, и дясното. Мнозина я наричат лява война, дори за хора като Тони Блеър въведоха термина "хуманитарни ястреби". Но истината е, че за хора като Блеър и особено като Йошка Фишер да наблюдават геноцида в Косово и да не се намесват води до накърняване на тяхната морална достоверност. В едно от интервютата си Йошка Фишер казва: "Те искаха от мен да стана съучастник, а аз през цялото време обвинявах родителите си, че са били съучастници на Хитлер". Колкото и парадоксално да звучи, аз наистина мисля, че тази война е много по-малко война на интереси, отколкото изглежда; затова тя е толкова идиотска война, затова в нея загиват и цивилни. Десницата едва ли щеше да започне тази война, за нея албанците са главно имигранти. Всъщност, по някакъв странен начин на запад и от ляво, и от дясно са против тази война: десните - защото мразят имигрантите, левите - защото мразят Америка. И така се появи един център, в който остана т.нар. нова левица и т.нар. хуманитарна десница, които трябва да решат този проблем. Те, поне до този етап, не можаха да го решат. Затова се страхувам, че ще се опитат да го решават с дейтънския подход - войната ще спре, но няма да започне мирът. И ако тук, в България, е нужен някакъв дебат, той трябва да е съсредоточен около следните въпроси: как искаме да изглеждат следващите пет или десет години Балканите, къде сме ние, в какъв тип ценностна система съществуваме, в какъв смисъл съществува българският национален интерес, който е различен и от примитивната антисръбска пропаганда, и от напълно пасивната, пацифистка липса на позиция. Да кажеш, че войната е нещо лошо, не значи нищо; трябва да отговориш и на въпроса как е възможно при наличието на тази лоша война българското население икономически да оцелее следващите пет или десет години. Това е за мен главното. Това, по което с Андрей Райчев наистина се различаваме, е, че според мен парламентът и правителството бяха прави, давайки въздушен коридор на НАТО. Не бяха прави в моралния смисъл на думата, бяха прави в прагматичния смисъл на думата. Несериозно е да искаме от правителствата да се държат като морални субекти във време, в което на индивидуално ниво ние търпим много по-цинично поведение. (Бурни аплодисменти) Диспутът е организиран от Института за критически социални изследвания и е проведен пред студенти в Пловдивския университет на 19 май 1999 г. Андрей Райчев: Дами и господа, има няколко теми, които се объркват, затова аз ще се опитам да ги разгранича. Ако говорим в метафори за тази война, за това какво точно се случва, ще кажа, че се случва филмът "Ъндърграунд" - случва се точно, буквално, съвсем по Кустурица. Случва се огромно недоразумение с трагични, фатални и ужасяващи последици. И не в резултат на пропагандата, а заради съвършената несъвместимост на културите, които се сблъскват тук. Както става и в "Ъндърграунд" - там някакви хора, които са живели 40 години в подземието, изведнъж излизат, отгоре се снима филм, те обаче решават, че това е реалност, сбиват се и всички умират. Според мен сегашната война е следствие от особения ход на Третата световна война, която протече без нито един изстрел и чийто финален акорд виждаме днес. Това е война между двама противника, които не се разбират и извършват съвършено неочаквани (и военни, и мирни) акции по отношение един на друг. Но всъщност какво е тази война не е толкова важно. Защото от това не следва, че ще се възцари разбирателството, което вече 10-15 години не се възцарява. Много по-важно е да говорим за участниците във войната, за техните мотиви, и, разбира се, за това, за което Иван Кръстев говори - за България и нейното поведение. За огромно съжаление това, което Кръстев каза, макар и произнесено по много интелигентен начин, е построено върху един силогизъм. Силогизмът е следният: хайде да не обсъждаме защо започна войната, дайте да видим какво ще стане, ако тя сега спре. Красива формула, в която се крие следната логическа конструкция: Да, тази война не трябваше да започва, но след като е започнала, трябва да завърши по радикален начин. Тук се подразбира нещо, което обаче не се изказва: че НАТО създаде проблем. И това е така - НАТО създаде проблема; той в този си вид не съществуваше преди войната. Но се казва: Дайте сега да не мислим кой създаде проблема, дайте да видим как да го решим. Логиката на тази конструкция е, че след като НАТО е създала проблема, от него има два изхода: или НАТО престава да бомбардира и се оттегля (тогава обаче става лошо), или довършва работата си по един страхотен начин - окупира, разрушава, хвърля неутронна бомба - тогава става хубаво и проблемът изчезва. Тоест проблемът, създаден от НАТО, може да изчезне само ако НАТО унищожи Сърбия. Прощавайте, но обосноваването на тезата за доунищожаването на Югославия чрез твърдението, че вече сме започнали, е логика от следния тип: знаем, че много те боли, но това е, защото си недоклан, затова дай да те заколя окончателно.(Смях и аплодисменти) За щастие 50 дни след започването на войната повечето от хората, които я възпяваха, осъзнаха, че правят нещо лошо. За жалост те се колебаят дали да довършат лошото, или да го прекратят. Според мен второто (разбира се, с всички ужасяващи последици) би било някакъв изход; защото колкото по-нататък продължава войната, толкова по-страшно ще става. Да, искам да ви уверя, че тук могат да станат много по-страшни работи. Имам предвид не само изпочупената Сърбия, не само стотиците хора, които загиват; имам предвид и това, че в Сърбия може да стане хуманитарна катастрофа. Напълно възможно е да станем свидетели на уникалната ситуация, при която военната машина на Милошевич остава непокътната, той си седи щастлив сред своята войска (аз наистина мисля, че Милошевич е много щастлив от това, че светът най-после потвърди подозренията, които той винаги е имал към него); та седи той, напълно въоръжен и прекрасно функциониращ, а в Сърбия настъпва хуманитарна катастрофа от невиждан характер. Намерението да се счупи машината на Милошевич, за да се спасят сърбите от него, довежда до ситуация, в която милиони сърби не могат да възпроизвеждат прости социални функции; това ги кара да се втурнат Господ знае накъде, може би и към България... Ето до такъв страшен, възможно най-радикален изход би довела идеята да ги доколим. Защото тя е порочна в принципа си. Сега - за България. Българските политици (под което разбирам не само управляващите, а цялата политическа класа) много се надяваха да не се стигне до война. Толкова се надяваха, че не искаха да мислят и не мислеха какво ще стане, ако тя започне. Тази надежда прерасна в скудоумното решение да реагираме на първите последици на войната като на последици с главно "П". Всяка следваща реалност, която войната поднася, нашите политици схващат като последен акт на действието и като за последно взимат някакво решение. Те не пожелаха още в началото да разберат нещо страшно важно - тази война е водовъртеж, тя вади от дълбините си проблем след проблем пред България; и всеки следващ проблем е все по-страшнен и все по-нерешим. В началото това беше проблемът за бежанците: какво да правим - да взимаме, или да не взимаме. След това дойде проблемът за коридора - да даваме, или да не даваме. В следващия миг ще е проблемът за сухопътната войска - да минава ли през територията ни, или да не минава... Дотук говоря за неща, които няма да имат кой знае какви последици. Ако обаче надделее, не дай Боже, позицията сърбите да бъдат доклани, ще последва по-страшното. Ще последва разцепена Македония, въвлечена в гражданска война - и тогава проблемът ще е да влизаме, или да не влизаме. Ще започнат да колят македонци - да ги защитаваме ли, или да не ги защитаваме. Ще се окупира Сърбия, ние ще сме част от окупационните войски, ще се избиват сръбски партизани (или терористи - в зависимост от гледната точка), ние ще участваме ли в избиването, или няма да участваме..., и т.н., и т.н. Тук не говоря за два милиона сърби на нашата граница, ако там наистина настъпи хуманитарна катастрофа - разстрелваме ли ги, или ги пускаме в държавата, в резултат на което и ние рухваме... Ето една възможна серия от проблеми, които, без да са грешка на правителството, не могат да бъдат спрени; те непрекъснато изскачат от вече отворената кутия на Пандора. И нашата грешка е, че пред лицето на едно огромно изпитание България загуби своето единство. Защото през цялото време ние решавахме не въпроса за Сърбия, а въпроса за България. И както винаги, нашият политически елит, в зависимост от интересите си, се разпадна. Сега ще ви покажа как стана това. Но преди това една методологическа уговорка. Страните, успели да формират единство на някаква база (дори на базата на идеята, да речем, да се унищожи Сърбия изцяло, или обратно, нищо да не се пипа) в геополитическия пъзел стават субект. Нашите политици, разцепвайки нацията, превърнаха България в обект; от фактор тя стана обстоятелство на войната. И сега, каквото и да предприема българското правителство, нацията няма да е зад него. Това е най-трагичното в българската позиция. Най-трагичното... Ние пропуснахме историческия си шанс да сметнем какво можем да направим като единна нация. Трябваше да се изчисли максимумът, до който лявото (говоря за ляво настроените хора, не за лидерите) може да отиде в компромиса, и максимумът, до който дясното може да стигне; и да застанем там, и да не мърдаме. Както направиха гърците. И затова са фактор на ситуацията, с тях се съобразяват, а нас ни използват. Защо? Ами защото не сме субект. Защото всеки, който реши да махне Костов, просто спира борда, дава пари на другите и ... край, няма Костов. Нещата са свързани. Това може да се случи, защото е загубено единството ни пред страшно важно национално изпитание. В това е разковничето на нашата грешка, там е същността на нашия проблем. Между другото, това е националният ни проблем - винаги и по всички въпроси. В България освен това, в резултат на загубеното единство, беше допуснато в моралния диалог да се влезе с неморални средства. Какво имам предвид? Съществуват две чисти позиции. На едната говорител стана Евгени Дайнов. Той каза: Вижте какво, в края на комунистическата епоха няма ред, има война на всеки срещу всеки и нормата е войната, мирът е просто пожелателен; добре е, разбира се, да го има, но тук той не можа да се запази, защото комунизмът, макар че си отива, Милошевич не ще да си иде, затова дайте да го довършим и да се свърши работата. Това е ясна, чиста позиция, защитима от всякаква гледна точка. Но в нея отсъства нещо много важно: в Сърбия комунизмът има собствени корени. Четири са местата, където комунизмът сам взима властта. И на тези четири места той не може да бъде пометен както в ГДР, където с едно духване Хонекер изчезна. Тези места са Куба, Югославия, Китай и Русия. Там комунистите сами са си взели властта. Затова на тези места или трябва да говориш, да преговаряш с тях, или трябва да ги унищожиш. Милошевич може да бъде унищожен, но не може да бъде победен. Втората позиция е, както казват, мъжкарската. Тя се изразява в следните твърдения: Ние сме си самостоятелни, тия що не си гледат работата, браво на сърбите, виж как си защитават отечеството, опънаха им се на ония гадове, както се опънаха и на Сталин, и на Хитлер, и т.н. В тази позиция се съдържа важна оздравителна процедура за цяла част на нашето общество, защото тя освобождава бившите комунисти - аз съм един от тях, така че не мислете, че обиждам някого - от комплекси. (Между другото, комунисти без комплекси ще е нещо с много големи последствия за България. Когато левите застанат на власт, а това не е далеч, ще наблюдаваме една лява коалиция, която ще управлява без комплекси, без непрекъснато съобразяване със СДС, без познатото досегашно мънкане. Тази война им даде морална правота.) Та мъжкарската позиция, за която говоря, макар и много изгодна за определен слой хора, защото ги възкресява, е изключително неизгодна за България - защото без помощ отвън България десетилетия няма да може нищо да прави. При положение обаче, че и двете чисти позиции са невъзможни (първата е неприлично жестока, втората е нефункционална), у нас се разви нещо доста отвратително и глупаво - населението започна да се деморализира с уверенията, че всичко това е сделка. Войната бе представена на българския народ като сделка. Говореше му се: Ние знаем, че там избиват някакви момиченца, знаем, че им събарят мостовете, че стрелят по телевизията, знаем, че е гадно, но е много изгодно, другарки и другари, много; и пари ще има, и интеграция ще има. Половината от това, за което ви говореше Иван Кръстев, е свързано със сделката. Аз не казвам, че не трябва да правим сделки. Ние трябва да воюваме за националния си интерес. Но тук нашето поведение беше представено като лишено от морални основания - на тяхно място бяха сложени някакви предмети. А с една нация подобна процедура не бива да се извършва, така нацията се лишава от сокове, от жизнени сили. И това е причината, поради която българският народ, ако чуе например, че днес някакви неизвестни лица с черни маски са разстреляли парламента, първо, ще се запаси с още едно кило захар, и второ, ще отложи белота, защото е опасно да се излиза навън. Заради липсата на морални основания в действията си нацията плати огромна цена, цена, много по-голяма от тази, която би платила, ако следваше предписанията на Евгени Дайнов - дай барем да ги доубием; или се придържаше към лявата позиция - да се сбием с целия свят, пък каквото ще да става. Цената на сделката е много висока, тя е подкопаване на самия корен на българската държавност. Защото държавата е преди всичко воля, а волята трябва да се изговаря пред народа само и единствено на езика на морала. А тук ни се каза, че сме гадни копелета, които се възползват от ситуацията. Същността на въпроса е, че трябваше да заемем позиция, която, освен всичко друго, можеше да даде на нацията и някаква морална сила. (Бурни аплодисменти)