Следва една интересна статия, която не бива да пропускате да прочетете! Няма само от руски сайтове да си даваме за пример! ........................................................................................................... България – надежда на Балканите-Магдалена СПАЛИНСКА Mon 30 Aug 14:19:45 1999 EEST Когато си мислим за Балканите, пред очите ни изплува образът на човек, забиващ нож в корема на съседа си, с когото още до вчера е пил вино в най-добро настроение. Този безумец подпалва след това половин село и с чувство на задоволство се връща вкъщи, където за ядене му е останал само къшей сух хляб. С други думи – жестокост, сляпа ненавист, беднотия. Несъмнено за този облик на Балканите са допринесли ужасните войни в бивша Югославия, а особено тези в Босна и Косово. „Режимът на югославския президент Слободан Милошевич е причина за отрицателния образ на Балканите и поради това ние страдаме“ – се оплакват българите. България е съвсем друга. Някои ентусиасти я наричат дори Швейцария на Балканите. Известният икономист Джефри Сакс от Харвардския институт за международно развитие заяви неотдавна: „В икономическо отношение България преживява великолепен и вълнуващ ренесанс.“ За щастие България се е освободила от прегръдките на Русия и решително е насочила своите амбиции към Запада. Българският национализъм не заплашва понастоящем турското малцинство и косовският сценарий тук е немислим. Най-противоречаща на балканските сценарии е политиката на България спрямо Македония, която до неотдавна беше класически пример на балканския иредентизъм. Обратът настъпва със смяната на правителството през 1997 г., когато изборите спечелва десноцентристката коалиция на Обединените демократични сили, сваляйки от власт посткомунистите, управлението на които довежда страната на ръба на разрухата – народът е застрашен от глад, а цените растат от ден на ден. През зимата на 1996 г. хората не издържат – излизат на улиците, свалят правителството и довеждат до насрочването на нови избори, като по този начин опровергават думите на своя революционер пророк Васил Левски, че „българите обичат свободата, но чакат някой да им я донесе на поднос“. Победилата през 1997 г. десница е различна от тази, която непосредствено след свалянето на комунизма през определен период управлява страната. Тя е по-зряла. Нейни приоритети са пазарната икономика, сближаването със Запада, политическият рационализъм и помиряването със съседите. Управляващите елити в София обожават думата бизнес. „Преди всичко искаме да бъдем стабилни – казва председателят на парламентарната Комисия по външните работи Асен Агов – изискан господин, говорещ с безупречен американски акцент. – Успяхме. България е най-здравият организъм на Балканите.“ „Проклятието на този регион са не толкова етническите конфликти, колкото вътрешните проблеми. Най-големият му кошмар са така наречените изпаднали страни, които не са в състояние да въдворят правен и обществен ред на своята територия“ – твърди политологът Иван Кръстев. Такива страни са преди всичко Албания, във все по-голяма степен Сърбия и в известно отношение – Македония. Друга група съставляват квазиколониалните структури – такива като Босна или Косово. Но в България администрацията функционира добре на основата на създадените демократични институции. Икономическият успех е възможен само в добре функционираща държава. Поляците, които са изпитали бремето на инфлацията, би трябвало да преценят добре страната, в която през декември 1997 инфлацията е била 578 процента, а дванадесет месеца по-късно – 1 процент. На 1 юни 1997 в България беше въведен валутен борд под егидата на Международния валутен фонд и курсът на българския лев беше приравнен към курса на немската марка в съотношение хиляда към едно. На 1 юли тази година българският лев изгуби три нули в резултат на извършената деноминация и сега 1 лев е равен на 1 немска марка. Сериозно е пристъпено към приватизация и страната най-после започва да привлича значителни западни инвестиции. „През 1998 г. положението беше сравнително добро, но през настоящата година то отново се е влошило“ – оплакват се жителите на София. Политиците се оправдават, че вина за това имали войната в Косово и нейните последици – прекъснатите международни пътища, нереализираните търговски контракти и страхът на задграничните инвеститори. Наблюдателите сочат, че това е твърде лесно оправдание, като подчертават, че не само войната е виновна за влошилото се положение в страната. Усилията и успехите на правителството заслужават възхищение, обаче мафията контролира голяма част от българската икономика, а корупцията и престъпността се ширят в големи мащаби. България е прекрасна страна за отдих, но за чужденците всичко е два пъти по-скъпо, отколкото за българите, поради което много задгранични туристи предпочитат за същата цена да почиват другаде и при по-добри условия. Когато собственикът на крайпътно заведение връща единствения по всяка вероятност през този ден клиент под предлога, че точно сега има обедна почивка – то премиерът Иван Костов е безпомощен, а Милошевич също няма нищо общо с това. Изказваха се опасения, че войната в Косово може да се превърне в първата плочка на доминото – че националните малцинства във всяка балканска страна могат да поискат независимост. „В България не съществува такава заплаха“ – твърди обаче Владимир Филипов – съветник на президента Петър Стоянов. Турците съставляват в страната около 15 процента от населението. През 80-те години режимът на Тодор Живков подложи турците на „побългаряване“ – те бяха принуждавани да си сменят имената, а религиозните им практики бяха възпрепятствани. През 1989 г. България напуснаха около 300 хил. турци. „В тяхна защита застана българската демократична опозиция – казва политологът Огнян Минчев. – Атаката срещу българските турци ускори упадъка на комунизма, защото на тяхна страна застана народът.“ В Сърбия беше иначе. След компрометирането на комунизма Милошевич опря своята власт на национализма, а сръбската опозиция подкрепи ограничаването на свободите на косовските албанци. В България турците се ползват със свобода на вероизповеданието и обучаването на собствен език и не се стремят към отделяне. Тяхната основна партия Движение за права и свободи е като политически балансьор на везна и беше вече в състава на едно от предишните правителства. „Помага в това отношение също разумната политика на Анкара. Идеята за „Велика Турция“ – за разлика от идеята за „Велика Албания“ – не съществува“ – констатира депутатът Лъчезар Тошев. „Не съществува заплаха от турска етническа експлозия по аналогия на албанската в Косово. Ето защо българите не се чувстват обкръжени и са по-толерантни“ – добавя Огнян Минчев. „Не навсякъде на Балканите нещата вървят зле“ – така започва своята статия специалистът по балканските въпроси г-жа Елизабет Понд в немския седмичник „Die Zeit“. Коментирайки по какъв начин могат да се освободят Балканите от националистическото проклятие, тя дава като пример отношенията между България и Македония. Територията на Македония е принадлежала в миналото на различни страни. В дълбока древност е била част от държавата на Александър Македонски. В средновековието се превръща в център на българската държава, а по-късно преминава под властта на Отоманската империя. Когато през ХIХ в. България придобива независимост, Македония е още под турска власт. През 1913 г. Великите сили я предопределят за Сърбия. По времето на Тито тя се превръща в република на Югославия. През 1992 г. Македония се отделя от Югославия. България признава нововъзникналата държава със столица Скопие, но поддържа, че не съществува македонска нация, е нейният език е диалект на българския, припомняйки, че именно маршал Тито през 1944 г. е заповядал македонският език да бъде признат за самостоятелен и да бъдат сменени българските имена, като им добави окончанието ски или ска, а на македонците да бъде признат статут на отделна националност. Македонците твърдят, че не се чувстват българи. И до днес в Македония е пълно със сръбски книги, вестници и касети, но български няма. Няма също железопътна линия между България и съседната є Македония. През 1999 г. премиерът на България Иван Костов подписа обаче с новоназначения премиер на Македония Любчо Георгиевски договор, с който македонският език се признава от София за самостоятелен, а названието Македония се признава като наименование на държавата (в ООН, поради натиска от страна на Гърция, тази държава е известна като FYROM – Бивша югославска република Македония). Същевременно Скопие престана да твърди, че в България има македонско малцинство. Така след сто години се стигна ако не до помиряване, то поне до сближаване. Прагматичните българи виждат в това „бизнес“: „Трябва да сме безумци, за да желаем дезинтеграцията на Македония. Това би възпламенило отново спора за Македония, в който освен България и Гърция би се включила и Сърбия, а вероятно и Турция. Тогава Косово би изглеждало по отношение на една такава визия като неделен пикник“ – коментира г-н Минчев. Българите вярват, че в стабилността на Македония се крие разковничето за стабилността на целия регион. Затова те са готови да забравят, че за много от тях Македония е същата национална люлка, както Косово за Сърбия. Българите се страхуваха от „руския сценарий“. Те не желаеха в Косово да възникне отделен руски сектор, защото това би означавало de facto разделянето на Косово на сръбска (руски сектор) и албанска (другите сектори) част. „Това би се превърнало в аргумент в полза на разделянето на Македония на две части – на македонска и албанска“ – коментира г-н Кръстев. Противопоставянето на София по отношение на московската политика на Балканите предопредели откъсването на България от руската сфера на влияние. За първи път след упадъка на комунизма България трябваше да избира между Русия и Запада. И избра. Откъсването от Русия не настъпи изведнъж – не само поради силната позиция на комунистите. По традиция Русия беше считана за страна, която е помогнала на България да се освободи от турско робство. Въпреки по-късното съветско робство,старата симпатия си оставаше. Не беше необходимо дори СССР да държи свои войски в България – дотолкова беше сигурен в лоялността на София. След упадъка на комунизма Русия искаше да замени политическия контрол с икономически. От страна на българските комунисти тя не срещаше съпротива, но на прагматиците от СДС това не се харесваше. Знаейки, че България е зависима от доставките на руски газ, „Газпром“ повиши на България цените на газа. Премиерът Костов започна да търси контрагенти на Запад. Газовият диспут се превърна за България в преломен момент. През време на войната в Косово за българите вече беше по-лесно да се противопоставят на Русия. Това също беше за тях „бизнес“. „От осем години в този регион има войни и квазивойни. Това разрушава икономиката и предизвиква вълни от бежанци. Подкрепата за НАТО произтичаше между другото и от това, че ние искаме да влезем в този пакт“ – казва г-н Филипов. „Оказахме такава помощ на НАТО (политическа подкрепа, предоставяне на въздушното пространство и непредоставяне на същото на Русия – заб. ред.), като че ли сме вече негови членове“ – подчертава г-н Агов. България изкушава пакта и с това, че тя (като никоя друга балканска страна) има добри отношения с всички свои съседи, в това число – едновременно! – с Турция и Гърция. България би могла да „погажда“ с НАТО тези два съюзника, които сърдечно се ненавиждат. Влизането на България в НАТО не се третира в София като въпрос на престиж. Г-н Агов подчертава, че когато настъпи моментът на приемането на България в НАТО, тя трябва да бъде по-добре подготвена, отколкото са били подготвени Полша, Чехия и Унгария. „Защото, ако в НАТО влязат слаби елементи, то и самата тя става по-слаба. А в такъв отслабен съюз не бих желал да членувам.“ По отношение на влизането в Европейския съюз България е значително по-далеч, отколкото влизането в НАТО. В София всички съзнават това. Това е план за по-далечно бъдеще. Известни (не много големи) надежди се свързват с планирания стабилизационен пакт на Балканите, в рамките на който част от предназначените парични средства би трябвало да бъдат предоставени и на България. Засега в София не се забелязва еуфория. В разговор с в. „Жиче“ премиерът Костов изказа доста големи съмнения по отношение осъществяването на балканския план. Други политици добавят, че източниците на финансирането на този план са твърде много (проектът е спонсориран главно от ЕС, но към него се присъединяват също САЩ, Канада и Япония) и всичко може да затъне в бюрокрация и празни приказки. Според мнението на г-н Кръстев главната заплаха се крие в това, че до този момент ЕС е свикнал да си сътрудничи със страни, които функционират. А тук (с изключение на България и може би на Румъния) стратегията за оказване на помощ трябва да бъде съвсем друга. „Това би трябвало да бъде „интеграционна шокова терапия“. Би трябвало да бъде създаден митнически съюз, в който митата да бъдат контролирани от ЕС, а бюджетите да бъдат компенсирани непосредствено от Брюксел. По този начин ще бъде елиминирана корупцията. Трябва също да се предприемат решителни мерки от страна на валутните бордове. Всичко това ще спомогне за укрепване на икономиките, привличане на инвеститори и увеличаване на конкуренцията“ – коментира г-н Кръстев. Проблемът е в това, че една такава терапия напомня донякъде за колониализъм. „Освен това – добавя г-н Кръстев – страните, които се решат на тази стъпка, би трябвало да имат право на гласуване в изборите за Европейския парламент и да изпратят там свои депутати без право на глас.“ Превод К. КАНЕВ Автор: ДЕМОКРАЦИЯ