След ден или след месеци войната в Косово ще свърши. Светът ще продължи нататък. Време е да помислим как ще изглежда той. Нека започнем с оценка какво стана в Косово. Правителството на САЩ получава сведения за извършван геноцид в Косово, които то е намира за достоверни и решава да се намеси. САЩ започнаха с опити да диктуват условия на правителството в Белград като за целта подготвиха документ, сега наричан Споразумение от Рамбуйе. Събраха около себе си съюзниците си от НАТО и поискаха всички страни да приемат това споразумение. Всички страни имаха сериозни колебания, но, в крайна сметка, албанците го приеха, а сърбите не. Водейки НАТО, САЩ заявиха, че ако сърбите не приемат документа точно във вида, в който им се предлага, без допълнителни преговори, НАТО ще започне въздушна кампания срещу Сърбия. САЩ заявиха това с пълната увереност, че Белград ще капитулира. Белград обаче не го направи. Сега, откривайки, че НАТО не желае да започне сухопътна операция срещу Сърбия, а също и че няма достатъчно въздушна мощ за да смаже сръбската съпротива, САЩ вероятно ще бъдат принудени да приемат компромис и да го нарекат победа. С това ще бъде поставен краят на една ера, която започна с иракската агресия срещу Кувейт през 1990. САЩ, ръководени от президента Буш, решиха, че агресията е неприемлива и трябва да се намесят. Основното в тази интервенция беше, че в глобален, стратегически смисъл тя не носеше никакви рискове. Разбира се, имаше опасност от загуби, но намесата се базираше на две предпоставки. Първата бе, че ако САЩ решат да се намесят, те ще могат да създадат международна коалиция, а втората - че така създадената коалиция ще може наистина да освободи Кувейт. Интервенцията в Ирак беше първата от поредица намеси сред които Сомалия, Хаити, Босна и сега Косово. Не всички от тях завършиха успешно. Сомалия беше, по всякакви стандарти, провал. Босна бе планирана като краткотрайна интервенция, но се превърна в постоянно присъствие. Никоя от тези интервенции обаче не принуди САЩ да се изправят пред основния въпрос: Къде са границите на американската мощ? Администрацията на Клинтън разглеждаше намесата в Косово като въпрос дали САЩ да се намесят и дали ще позволят на Сърбия да запази суверенитета си над провинцията. Тя обаче пропусна да си зададе по-важния въпрос: Дали САЩ и техните съюзници имат военната мощ за постигане на политическите си цели в региона и дали необходимата военна мощ трябва да бъде изразходвана именно в Косово. САЩ просто приеха, без необходимия прецизен анализ, че разполагат с необходимите сили. Това обаче не бе вярно. Така десетилетието, което започна в Кувейт, завършва в небето на Сърбия. Вероятно нито едно американско правителство няма, поне в близко бъдеще, да приема за даденост, че разполага с военната мощ, необходима за налагане на политическата му воля. Това, очевидно, е един здравословен урок. Разликата между това да бъдеш най-голямата военна сила и да си всесилен е огромна. САЩ владеят моретата и могат, където сметнат за необходимо, да владеят и небето. Това обаче не означава че са способни да принудят други нации да капитулират по въпроси от особено голямо национално значение. Презумпцията, че общото превъзходство на американската военна сила неизбежно води до бърза победа при всякакви обстоятелства е очевидно грешна и това вече е доказано. Ще бъде много изненадващо ако след Косово администрацията на Клинтън опита други хуманитарни интервенции. Всъщност, един от уроците за всички бъдещи правителства е, че никога не трябва с лека ръка да се предприемат военни действия освен когато и ако на военните е дадено време за планиране и осъществяване на операцията, както Буш направи това при “Пустинна буря”. Освен това, като се има предвид, че всяка интервенция на територията на Европа или Азия е обикновено скъпоструваща и отнема много време, това, което на пръв поглед изглежда добра идея, може в дългосрочен план да се окаже много лоша грешка. Самото желание да направиш нещо не означава, че то е осъществимо. Лесно е да се приемат морални задължения. Понякога обаче е невъзможно те да бъдат изпълнени. Казано другояче - приказките са лесни, войната не е. След Косово може да се очаква възникването на два паралелни процеса. От една страна може би ще видим по-пасивни и дори изолационистки САЩ, които няма да бързат да реагират на проблеми в Европа и Азия. От друга, вероятно ще има значително увеличение на военните разходи. Упражнението в Косово показа, че съкращенията на въоръжените сили на САЩ са ограничили военната им ефективност. САЩ вероятно ще се поотдръпнат от агресивната си лидерска позиция не само по собствено желание. Те ще го направят тъй като сериозно загубиха доверието на много от съюзниците си. С изключение на Великобритания, останалите страни от НАТО са просто възмутени от начина на действие на САЩ в този случай. Заключителната част от играта вече се оформя от Германия, Италия и Русия, тъй като САЩ просто се блокираха в позиция, от която нито можеха да отстъпят, нито да вървят напред. Много бързо стана ясно, че въздушната кампания няма да принуди сърбите да капитулират. Вместо обаче да предприемат компенсиращи маневри, САЩ настояваха за твърдост, без при това да разработят победна военна стратегия. След Косово най-вероятно ще претърпи изменение политиката на Германия, за която е от фундаментално значение да поддържа добри отношения с руснаците. От геополитическа и финансова гледна точка една враждебна Русия е последното нещо, от което Германия има нужда. Очерталата се за известно време конфронтация между НАТО и Русия по въпроса за Косово беше отрезвяващо преживяване за германците. Членовете на червено-зелената коалиция в Бон са по начало подозрителни към САЩ и военните авантюри. През последния месец те се опитваха да покажат, че са добри членове на НАТО. От това обаче стигнаха до ясното разбиране, че са били прави да се съмняват в американското лидерство и да се притесняват от военни авантюри. Една от последиците от Косовската криза е, че европейците като цяло и Германия и Италия в частност, в бъдеще ще бъдат изключително внимателни преди да се съгласят на “творческо” използуване на НАТО. Големият победител от всичко това е, разбира се, Русия. Тя получи не само 4.5 млрд долара, но и всеобщото внимание, което имаше в доброто старо време на срещите на високо равнище с Рейгън. Тя не само напомни на Европа за много реалната си военна сила (като по този начин започна процеса по измъкване на пари от Запада), но и успя да се постави в положението на честен посредник, на когото вярват и Германия/Италия и Сърбия. Всъщност, руснаците излизат от кризата с имидж на трезви държавници, стремящи се към мир и стабилност. В американската външна политика трябва да има нещо много сбъркано щом в резултат на действията й Елцин може да изглежда като трезв и конструктивен държавник. Вероятно провалът в Косово ще принуди САЩ в бъдеще да се въздържат от прибързани интервенции и, което е по-важно, американската непохватност в Косово ще накара европейците да се дърпат от лидерството на САЩ, особено когато става дума за европейски въпроси. Вероятността някое правителство на САЩ да вкара НАТО в друга военна авантюра в Европа става минимална. Това е много важна промяна. Досега имаше огромна асиметрия между Европа като военно-политическа и като икономическа общност. Изразът на първата беше НАТО, а на втората ЕО. Това, че НАТО и ЕО просто не са съвместими, в голяма степен затрудняваше европейците при изразяването на единна позиция. От Косово може да се очакват два резултата. Единият е засилване на чисто европейските институции като ЗЕС, който е е много по-сходен с ЕО, за сметка на НАТО. Вторият е по-голяма предпазливост на отделните нации при поемане на мултинационални ангажименти, (включително и по европейски въпроси), основание за която дава фактът, че Германия има свои, германски, интереси, Франция има други, а британските интереси са си британски и са доста различни от тези на другите две страни. С Косово по всяка вероятност ще приключи това, което би могло да се нарече ера на на небрежните интервенции на САЩ. Най-доброто отрезвяване идва след провал. Може да се очаква, че това ще е последната външнополитическа авантюра на администрацията на Клинтън и няма да бъде изненадващо, ако в близко бъдеще М. Олбрайт, С. Бъргър и Р. Холбрук преминат на работа в частния сектор. Друго, което е и по-важно, е това, че с Косово може би приключва “междувластието” между две ери. Студената война не беше заместена от еднополюсен свят. Това беше временна аномалия. Сега започва новата ера на една свръхсила и няколко велики сили, обединяващи понякога усилията си за ограничаване на мощта на САЩ. До намирането на по-подходящо име бихме могли да кръстим това “Нов Световен Безпорядък”.