Г-н Пеев, Хубави въпроси задавате, на някои от тях дори сам си отговаряте и мисля, че ви разбирам... но някак не мога да се съглася с всичко. Ще говоря за себе си, защото се самоопределям като една от тези "с чувствата". Идвам тук, на това място и всеки ден чета до ред всички мнения и повярвайте ми най-удволетворена се чувствам, когато успея да се докосна до наистина личното мнение, тръпката, болката на пишещите. Тук, благодарение на "чувстващите", аз самата давам отговори на въпросите в себе си. Тук, успявам да скъся непреодолимото разстояние, което ме дели от Родината, близките, приятелите. Самата аз на няколко пъти си позволявах да споделя своите чувства точно тук, защото повярвайте, наистина няма къде другаде да ги изкажа. А иначе, г-н Пеев, наслушах се и се начетох на размисли, коментарии, логични и нелогични мнения, история, анализи... Много неща премислих и прехвърлих през главата си в безкрайните нощи, седейки пред монитора, за да чета вестници, журналистически мнения, за да слушам радио. И единственото, което като заключение разумът ми приема, може да се изрази само с една думичка: Стига!! Кой има нужда от моите размишления? Кого да убеждавам? Кому да обяснявам? Ситуацията е абсурдна и колкото и да се опитваме да търсим корените и в миналото, т.е. в историята или в настоящето, колкото и да се опитваме да мислим, резултатът е същият - все ще се блъскаме в стената на безсилието да предотвратим всичко това. И не с риск да ви подразня, а с надеждата да разберете и другата страна, бих казала: Благодаря! на всички, имали смелостта да покажат наяве чувствата си. Повярвайте, г-н Пеев, трудно е да плачеш за Справедливостта, когато всички си мислят, че такова нещо отдавна не съществува. Смелост е да го правиш пред аудитория. С уважение Синчец