Уважаеми г-н Иванов, Без да навлизам в спора като цяло, ще посоча два ваши аргумента, които определено намирам за неиздържани: 1/По въпроса за мястото на изпълнение: "Производителят на една стока или услуга плаща ДДС на държавата, там където той произвежда и продава стоката си. След това той получава ДДС от купувача, включвайки го в прадажната цена. Чуждестранният организатор на пътувания произвежда и продава стоката си (пътуването) в чужбина на чуждестранни купувачи и плаща ДДС в мястото на продажбата на собствените си данъчни власти, който включва в продажната цена. Чуждестранният организатор на пътувания не произвежда и не продава стоката си (пътуването) в България и затова напълно естествено не заплаща ДДС на българския бюджет. По същия начин български предприятия не плащат ДДС на шведския бюджет, за стоката, която те са произвели и продали в България, а на българския бюджет.".. Принципът винаги е място на продажбата (нашият легален термин е "облагаема доставка").Поради това и сделките(доставките) за износ са облагаеми, но със ставка нула.Досега продаваните на чуждестранни лица туристически услуги се приемаха безусловно за такива.В случая, за който става дума (проектоизменението), се касае за въвеждане на два режима: -чуждестранен посредник купува услуги с място на изпълнение България (за да ги препродаде на краен потербител чуждестранно физическо лице) и сделката получава статута на износ (т.е. облагаема доставка, но с данъчна ставка нула); -местен посредник купува услуги с място на изпълнение България (за да ги препродаде на краен потербител чуждестранно физическо лице) и сделката не получава статута на износ(т.е. облагаема доставка, с данъчна ставка 20%); Аз не виждам основание за такова различно третиране при условие че комисионната на местния посредник и досега се третира като облагаема доставка, а доставките на услуги от внос са необлагаеми (т.е. няма реципрочност – ДДС върху ползваните от български туристи услуги в чужбина нашата държава не начислява, което ,предполагам е всеобща практика поне в Европа). 2/По въпроса за възстановяване на данъчния кредит: “И още по-страшно и недостойно е, че същите се опитват да стоварят вината за "недостиг на оборотни средства" на данъчна система, която няма за задача да осигурява оборотни средства на частни предприемачи, а данъчни приходи за нуждаещите се. “ Казусът тук е следния: Едно лице купува облагаема стока(услуга) и добросъвестно плща ДДС, което продавачът внася в бюджета.Държавата е поучила своето.Купувачът, обаче, е внесъл свои собствени средства и не е получил насрещни такива, защото не е продал стоката(услугата). Той е изцяло в правото си да търси тези средства, за които не тече никаква лихва. Забавянето на въстановяването с месеци (въпреки че за него има определен срок но не и санкция за неспазването на този срок)е едно безлихвено насилствено кредитиране на бюджета от частни лица. Недоволството е още по-разбираемо и оправдано на фона на ожесточението и различните специални и облегчени режими с които е снабдена данъчната администрация спрямо нейните длъжници. В тази връзка се сещам за един крещящ пример за липсата на какъвто и да е разум и справедливост в данъчната ни система: Ако лице X продаде на лице Y стока с ДДС и не внесе дължимия данък, получателят губи правото си на данъчен кредит. Това е практика на данъчната администрация, срещу която има издадени доста първоинстанционни (на ниво Окръжен съд) съдебни решения, но твърдо подкрепяна от второинстанционния съд (Върховния Административен Съд) с железния аргумент “ние сме тук за да пазим бюджета”! Какво излиза? Че администрацията, макар и снабдена с изключителни правомощия, спокойно може да “пропусне” един или друг длъжник, защото така или иначе по веригата на продажбите ще стигне до платежоспособно лице, от което макар и без основание ще бъде събрано чуждото задължение.