Уважаеми г-н Tony, Цитираното "едва" ми се струва за твърде бакалска преценка на хора, нямащи особена представа за обстановката в Югославия (ако с тази констатация смятат, че само 500 човека в Югославия желаят края на режима на Милошевич) и за това, как се води една политическа кампания и борба. Естествено е, че 54 дни подред не е възможно всеки ден десетки или стотици хиляди хора да демонстрират. Тези хора трябва да се занимават и с други изключително трудни практически житейски дела за да преживеят в днешната трудна югославска действителност - де се борят за насъщния си хляб. Но 500 манифестиращи и демонстриращи всеки ден в центъра Белград и в други градове и техните лозунги и призиви се виждат от стотици хиляди други недемонстриращи и действат на тяхното съзнание, преценки и подготвеност за действия в бъдеще. На принадлежащите към режима тези демонстрации късат нервите и предизвикват размисли за навременно пребоядисване и напускане на потъващия кораб. На обикновените хора показват, че не е толкова страшно и рисковано да се присъединят към кампанията в бъдеще, когато това ще бъде особено необходимо. Аз ще си позволя да приведа три примера. По време на последните години от съществуването на СССР военни и КГБ в противоречие на политическото ръководство начело с Горбачов се опитваха с насилие да предотвратят възстановяването на независимостта на балтийските републики. В продължение на повече от година веднаж седмично на един площад в Стокхолм се провеждаше митинг в подкрепа на тази независимост. Днес от историческа перспектива и от изявления на тогавашни фактори от съветска страна е известно, че тези неособено многобройни, но редовни митинги, отразявани в съветските и световни средства за информация, са изиграли далеч непренебрежима роля за изтеглянето на СССР от балтийските страни. Преди падането на Берлинската стена и режима на Хонекер в ГДР в Лайпциг редовно в продължение на дълго време се провеждаха демонстрации - понякога грандиозни, понякога по-скромни. Невъзможността на режима да спре тези демонстрации даде кураж на мнозинството от източногерманските хора в цяла ГДР и в първия удобен момент на слабост на режима той бе изхвърлен в небитието от едно подготвено мнозинство, далеч над броя на участващите в демонстрациите в Лайпциг. През пролетта на 1990 една неголяма група емигранти в Швеция започна ежедневни демонстрации пред българското посолство в Стокхолм с изкане за отзоваване на агентурата на КДС в посолството, начело с тогавашния посланик. Броят на участващите всеки ден бе различен 10 - 15, на 24 май - 120 човека. Демонстрацията не бе масова, но редовна, с чудесна "нагледна агитация" на български и на шведски език, с раздаване на информационен бюлетин на български и на шведски език на минаващите граждани. Демонстрацията бе дисциплинирана и прилична, съответстваща на изискванията на законите, ръководена и организирана от едно емигрантско сдружение, в което агентурата в посолството никога не можа да внедри свои хора. В току що създадените некомунистически средства за информация в България (в."Демокрация" и "Век21") започнаха да се публикуват информация за демонстрациите и след 40 демонстрации правителството на покойния г-н Луканов бе принудено да пребере агентурата на КДС от посолството в Стокхолм. В политически акции и кампании от значение е не само масовостта, но и качеството, продължителността и издържливостта. 54 дни всекидневни демонстрации в Белград за мен е обещаващ факт. Искрено Ваш, Иван Иванов, Упсала, Швеция.