Тук е мястото да спомена, че в наказателноправната теория и в законодателствата основополагаща роля за дефиниране понятието "престъпление" има понятието "вина", разбирано като субективен елемент на състава- отношението на дееца към собствените си действия, причинявания резултат и тяхната причинно-следствена връзка и противоправност (необходимо е да се отграничи "вина" в този смисъл" от "виновност" = причиняване). Вината има няколко различни форми: А/Непредпазливост-когато не се цели обективно причинения резултат в две разновидности: -небрежност-деецът не предвижда този резултат, но е можел и е бил длъжен да го предвиди; -самонадеяност-деецът предвижда възможността за престъпния резултат, но се надява той да не настъпи или да го предотврати; Б/Умисъл-когато се цели или допуска постигането на престъпния резултат в две разновидности: -пряк-директна цел е престъпният резултат; -евентуален-цели се нещо друго, но деецът разбира, че със своите действия неминуемо ще причини като "страничен ефект" противоправния резултат , но вътрешно "се съгласява" с това причиняване; Извинявам се за дългото обяснение, но ми се струва, че то може да внесе известна яснота по въпросите, кото тук дискутираме. Та за какво става дума (лично мнение): Планирайки целите и средствата за тяхното поразяване и имайки предостатъчно теоретични данни и емпиричен опит, военното командване на НАТО отлично съзнава НЕИЗБЕЖНОТО ПРИЧИНЯВАНЕ НА ЦИВИЛНИ ЖЕРТВИ както по принцип, така и ЗА ВСЕКИ ОТДЕЛЕН СЛУЧАЙ. Както и да го погледнеш- евентуален умисъл, докато не се съберат достатъчно данни, за да се види, че някои от тези резултати за пряко целени - т.е. директен умисъл.