Караен... малко село в покрайнините на Фангория. Надигнах се от каруцата, за да стана обект на най-неприятно зяпане от страна на селяните... а бях възпитана в дух да презирам същите тези селяни. Сега бях в ръцете им. И продължавах да завися от двама луди търговци, чиято единствена цел беше да се отърват от мен, захвърляйки ме в тази дупка.
Спряхме пред една неугледна посторйка; помислих си, че е обор, а се оказа къща. Ot neq izko`i kato куче от колибката си стара вещица... поне така ми се стори. Не бях виждала толкова стара и похабена жена... Настъхнах при мисълта, че някой ден мога да заприличам на нея.
-- Здравей, стара майко! -- поздрави Леков.
-- Ти луд ли си!-- разкрещя се старицата. -- Да влизаш тук посред бял ден! Ти, от който зависи...
Леков и направи знак към мен и тя млъкна като посечена.
-- Това пък какво е? -- изсумтя жената и закуцука към мен. -- Коя си ти, моме? Що мълчиш, да не загуби приказката си?
-- Спокойно, майко, -- намеси се Горан, -- намерихме го това дете на брега. От вашите ли е, не е ли?
-- Нали виждаш, че не я знам каква е! -- тросна се старицата. -- Я слез да те видя по-добре.
Смъкнах се неохотно... нима щяха да ме зарежат тук, при тази грозна старица?
-- Не се бой,-- шепне ми Леков и ме побутва към нея. -- Само изглежда страшна, иначе е добра и справедлива.
Старицата ме огледа... Поцъка с език, после ме хвана за ръка и ме поведе в къщата; преди да потънем в мрака, се обърна и даде някакво указание на мъжете, което не можах да чуя. Но явно те бяха наясно с обстановката, защото без да се суетят се заеха с коня и каруцата.
Тъмнина.... къща без прозорци, но хладна в сравниние с пека отвън. Старицата ме бутна на един трикрак нисък стол и седна срещу мен; погледът й ме притесни...
-- Сега ми кажи коя си.
-- Аз... Аледар се казвам, -- заекнах.
-- Откъде си?
-- Ударих си главата, майко, -- рекох й, за да я успокоя и предразположа. "Дърта вещице", помислих. -- Не си спомням откъде съм, ама май не съм тукашна.
-- Арманка си ти, виждам по дрехите, -- каза старицата убедено. -- Те мъжете от дрехи не разбират, ама аз съм стара лисица и много неща съм виждала през годините...
Старицата се унесе в някакви свои си спомени... забрави присъствието ми. Стресна се внезапно и рече:
-- Тук ще останеш, ще ми помагаш. Може пък да си спомниш коя си и откъде идваш; а дотогава ще стоиш при мен.
Изпаднах в паника... не исках да оставам в този коптор, аз , престолонаследникът на Армания, да живея в тази хралупа...
-- Не! -- отсякох. -- Отивам с тях.
-- Наистина си била камък на шията, -- засмя се някой зад гърба ми. Погледнах Горан ядосано... и умолително. целият ми поглед крещеше да не ме оставя тук, с тези хора... и чак сега се замислих в какво се бях заплела. Тук думата ми не важеше... и никой не ми се подчиняваше. даже се осмеляваха да ми се смеят в лицето.
След малко влезе и Леков, изслуша решението на старицата и кимна с глава. Това съвпадаше с неговото решение. недоволна бях само аз самата...
Горан излезе от къщата, аз го последвах; искаше ми се да го разубедя, макар 4е ве4е бях разбрала, че от него зависи твърде малко.
-- Искам да дойда с вас, -- заявих му.
-- Тц, тц...- засмя се той. -- Не може, не може. Чу какво реши майката.
-- Моля те, -- изкривих си аз езика... откога не я бях казвала тази думичка - моля.
-- Като се връщаме от тук, ще те вземем, -- опита се да ме успокои той и ме потупа небрежно по косата.
-- Лъжеш ме,нали? ... от малка знам, кога ме лъжат...
А той не ми отговори; направи се, че е зает със сбруята на коня.
леков излезе бързешката от къщата и махна с ръка на Горан -- тръгват зна4и. Усмихна ми се, Леков ми се усмихна... и заминаха. Проследих ги с поглед докъдето можех; после се обърнах, погледнах къщата и старицата на прага. Свлякох се в праха и се разревах от гняв и безпомощност.